Вирджиния Хенли - Прелъстен

Лейди Рандолф не беше сигурна дали не трябва да му каже, че трябва да мисли за Тони като за своя дъщеря. Вместо това помоли господин Бърк да приготви багажа за внучката й.

Тони откри, че не може да се отпусне. След като се люля непрестанно в продължение на два часа, тя скочи от хамака и започна да се разхожда напред-назад.

Дуелът не бе успял да я спаси от напрегнатостта; фактът, че не знаеше как бе завършил той и трябваше да се крие тук като плъх, я караше да се чувства като в капан. Следващите два часа прекара като крачеше из каютата; времето минаваше бавно. Не беше гладна, устата й бе пресъхнала, а гърлото й гореше. Предпазливо отвори вратата и надникна навън.

Тръгна по коридора и влезе в един от товарните трюмове. Антония подскочи, когато ненадейно чу шум зад себе си. Някакъв дребен, жилав мъж с подобно на пор лице попита:

— Дъ н’би дъ търсиш нещо, момко?

— Ъъъ… просто съм любопитен. Помислих да огледам, ако нямате нищо против, господин?…

— Максуайн, Пади Максуайн. Туй, разбиръ съ, не й моя работа, момко, к’во прайш. Аз съм корабният гутвач. Шъ искаш ли кльопачка?

— Бих пийнал нещо — осмели се да помоли девойката.

Максуайн намигна.

— Всички туй искаме, момко. Ду един! Ила с мен в камбуза.

Тя се опита да поведе разговор.

— Отиваме на континента за стока, която да превозим до Индия. Този кораб май има доста голям трюм.

— Има ощи два, един на кърмата и един на носа. — Готвачът вдигна ръка. — Ни ми казвай к’во мислиш да пренасяш контрабандно, момко, аз съм глух и сляп.

Младата жена последва новия си познат към камбуза. Понечи да заяви, че нямат намерение да пренасят никаква контрабанда, но премълча.

Максуайн й подаде канче с ром.

— Нямате ли вода? — попита девойката.

Готвачът бе видимо ужасен.

— Нивгъж ни съ докосвам ду таквоз нещу. Вудата й за удавниците.

Взе една кана и наля малко в чашата й, за да разреди алкохола в нея. Антония започна да пие бавно течността.

Внезапно в кухнята влязоха десетина мъже и тя побърза да се отдръпне от пътя им, преди да са я съборили. Огледаха подигравателно напудрената й перука и тесни панталони. Тони се готвеше да излезе, когато един от моряците със силен шотландски акцент се обади:

— К’во има, Луксозни панталони? Много си добър, за да ядеш с нас, тъй ли?

— Не, не, разбира се, че не.

— Тогаз си стой на задника. Пади, с к’ва отрова възнамеряваш да напълниш невинните ни търбуси днес?

— Със свински бели бъбречета и марулки — отвърна духовито Максуайн, с което си спечели няколко изхилвания.

— О, аз пък съ нъдявах на тенджерка със сметана.

Всички, с изключение на младата жена се заляха от смях.

— Скапанот’ти лице няма да са спука, ако съ засмейш, дъ знайш, Луксозни панталони.

Готвачът скочи да защитава Антония.

— Благородницит’не гу наричат така, глупако.

— Как викати на оназ работа на жените? — осведоми се тромавият шотландец.

Девойката отпи от рома си.

— К-котенце — прошепна тя с надеждата, че бузите й не са станали аленочервени.

Пади наряза дебели филии хляб и сипа с черпак от рядката яхния в оловни купи с дръжки. Тони натопи хапка хляб и я лапна. Едва не се задави, тъй като в този момент някой я удари силно по гърба. Очевидно сътрапезниците й бяха решили да се шегуват с нея.

Беше късно следобед, когато Савидж се появи отново на доковете. Той беше решил лично да управлява „Летящия дракон“ по време на това пътуване и накара своя помощник господин Бейнс да го придружи при щателната проверка на кораба. След като се увери, че всичко е наред, нареди да вдигат котва и прекара сам плавателния съд, докато влязоха в Темза.

Тони, която стоеше в малката си каюта, разбра, че се движат. Това означаваше, че настойникът й бе на борда; нямаше да тръгнат без него. Типично за него бе да я остави да се тревожи. Някой раздаваше команди на висок глас, за да не бъдат заглушени от шума на разпънатите платна.

Клиперът се отправи към океана и Антония усети за момент, че я обзема паника. Не беше излизала в открито море от онзи съдбоносен ден, в който бе изчезнал Антъни. Овладя страха си, но знаеше, че той щеше да се върне с пълна сила, ако ги връхлети буря.

Когато по-късно излезе на палубата, разбра, че Савидж управлява кораба. Имаше ли нещо, което този мъж да не може да прави? Макар да бе почувствал присъствието й, той се преструваше, че не я забелязва, и това не можеше да не й направи впечатление. Проклет човек. Изражението му бе неразгадаемо. Докато го наблюдаваше, тя не усети, че възхищението на собственото й лице бе неприкрито. Черната му коса бе пусната свободно. Носеше само една светла риза, разкопчана на врата, която контрастираше с тъмната му кожа. От него се излъчваха гордост и увереност. Стиснал здраво кормилото, той очевидно държеше под свой контрол кораба, така както контролираше всичко, което правеше, където и да отидеше.