Вирджиния Хенли - Прелъстен

— Лотосът е най-обикновена водна лилия — заяви пренебрежително той. — Тя е личната прислужница на господаря.

Антония се изчерви от своята наивност. Екзотичното същество беше наложница на Адам Савидж! Изпита необяснима ревност. Погледът й се насочи към елегантното стълбище. На него видя още един, който приличаше на името си.

Докато Савидж слизаше, тя осъзна защо го бяха нарекли Леопард. Внезапно се смути и инстинктивно се обърна към Джон Бул.

— Предлагам ви приятелството си.

— О, милорд, нямате представа колко безстойностно е за мен то!

— Иска да каже „безценно“ — додаде тихо Адам, изпълнен с благодарност, че младият Лам бе толкова толерантен и непредубеден.

Тони се изсмя без задръжки.

— Никога не съм си давал сметка колко смешен е английският език.

— Все още не се е стъмнило напълно, така че можем да хвърли един поглед наоколо. Предлагам да отложим обиколката на къщата за през деня. Не искам да пропусна нито един детайл.

Савидж я поведе към градината, където се редуваха грижливо поддържани алеи и лехи с цветя. Вървяха по осеяна с маргаритки трева. Минаха покрай естествено създадена стена от тисови дървета, през която бе прокарана пътека.

— Великолепно е — промълви Адам. — Как само ми липсваха тези дървета.

— Но в една плантация сигурно няма нищо друго, освен дървета.

— Не ме разбра правилно. В Индия и Цейлон има прекрасни дървета. Имах предвид, че ми липсваха английските дървета.

Когато излязоха от другата страна на тисовата горичка, пред тях се ширна малко езеро, в чиито води плуваха два черни лебеда. Антония затаи дъх, поразена от тази красота.

— Цейлон толкова ли е прекрасен?

— Прекрасен е по своя екзотичен, див начин.

Мракът започна да се спуска. Тъмносиньото небе и черните дървета се отразяваха в езерото, в настъпилата тишина се чуваха крясъците на жабите, а от по-далеч, зад гъстия парк, се носеше шумът на река Темза. Внезапно над водата се дочу крясъкът на нощна чапла и двамата вдигнаха едновременно глави, опитвайки да я открият.

Адам Савидж заговори и на девойката й се стори, че гласът му звучи като тъмно кадифе.

— Привечер заставах край езерото в „Скокът на леопарда“, за да наблюдавам как денят се превръща в нощ. Когато слънцето се скриеше, водните биволи излизаха от водата и по тях от ниските клони на дърветата започваха да крещят и да ги мъмрят стада маймуни. Над езерото се носеха облаци мушици и рибите, които изскачаха на повърхността му, за да ги изядат, биваха поглъщани на свой ред от крокодилите. Малките маймунки са толкова дръзки, че се приближават съвсем близко, сякаш искат да им дадат възможност да ги хапнат за вечеря. Нощните пеперуди са повече от дневните, някои от тях достигат трийсетина сантиметра с разперени криле. Нощните ухания са дотолкова замайващи, че могат да отнемат разсъдъка на човек… Въздухът се изпълва с музиката на нощта — пърхането на милиони крила на прилепи, зловещият вой на чакалите, ниското ръмжене на котките на джунглата. Ако бях достатъчно търпелив да изчакам изгряването на луната, можех да зърна дори запътил се на водопой леопард. Те владеят до съвършенство майсторството да се появяват, като че ли отникъде и после, само докато примигнеш, изчезват отново.

Начинът, по който Адам говореше, показваше голямата му любов към Цейлон.

— Той ти липсва.

— Да, но не толкова, колкото ми липсваше Англия.

Мигът беше изпълнен с вълшебство. Беше я пренесъл със себе си на друго място и в друго време. Сякаш бяха сами в целия свят. Толкова силно й се искаше той да я докосне, че й премаля. Младият мъж стоеше малко зад нея и тя се изкушаваше да се облегне на него, за да усети силата му. Представи си, че я целува, много нежно, по тила. Потрепера неволно при тази мисъл. Нещо прошумоля над главите им.

— Беше прилеп! — възкликна Тони; това сложи край на фантазиите й. — Цейлонските прилепи същите като нашите ли са?

Савидж се засмя тихо.

— Не, там има плодни прилепи. Те се хранят от плодовете на дървото конг дотогава, докато изпопадат мъртвопияни. Не знаят какво е умереност. Може би точно и това е разликата между тези два свята. Англия е умерена. В Цейлон всичко е възхитително крайно.

Когато се върнаха в къщата, тя си спомни отново за думите на своя настойник. Към тях се приближи Киринда и попита тихо:

— Готов ли сте за банята, господарю?

— Да — отвърна Адам и се обърна към своя повереник. — Искаш ли да се изкъпеш с нас в басейна?

Антония никога досега не бе шокирана до такава степен и ужасът явно се изписа върху лицето й.