Вирджиния Хенли - Прелъстен

Щом влязоха, Тони позвъни за господин Бърк, изгледа го възможно най-красноречиво и заяви:

— Помогни ми да приготвя багажа си — заминавам за Лондон.

Роз пърхаше край госта си като младо момиче. Когато внучката й и икономът изчезнаха нагоре по стълбите, Адам се обърна с поверителен тон към нея.

— Лейди Рандолф, мисля, че успях да поразпръсна нездравата меланхолия на Антъни. Той се съгласи да дойде с мен в Лондон, за да ми помогне при избора на мебели за новия ми дом в Грейвзенд.

Розалинд се запита дали Савидж не бе принудил по някакъв начин Антония, но отхвърли тази мисъл почти веднага, тъй като познаваше добре страстта на девойката към Идънуд.

— Нали ще останете за вечеря? — попита Роз; стремеше се да спечели време.

— Благодаря — отвърна разсеяно младият мъж. — Лейди Рандолф, Антъни изглежда доста непрактичен за седемнайсетгодишен младеж.

Жената прехапа устна.

— Ами, близнаците щяха да заминат за Лондон за този сезон. Но когато научихме за Ръсел, не можехме дори и да помислим за това.

— Лорд Лам е на прага на мъжествеността. Собственият ми опит доказва, че е най-добре младият човек да се налудува, преди да улегне и да поеме отговорностите, които го чакат като мъж. Тъй като Ръсел ме направи законен настойник на Антъни, аз се чувствам много отговорен.

— Това е достойно за възхищение, господин Савидж. Сигурна съм, че той ще бъде в пълна безопасност във ваши ръце.

Всъщност смяташе тъкмо обратното. Никога досега не бе срещала толкова опитен мъж. Трепереше само при мисълта за нещата, на които можеше да научи Антония. Боже, каква каша!

— А, ето го и господин Бърк. Ако обичаш налей нещо за пиене на господин Савидж. В това време аз ще отида при Антъни, за да му дам да занесе съобщение на прислугата в градската ни къща.

— О, Роз, надявам се, че ще успея да се справя с това. Той е най-властният и вбесяващ ме човек на земята, с мнение абсолютно по всички въпроси. Според него образованието ми било доста занемарено. Роз, на него май му се иска да ме научи на разни неща… или по-скоро да научи на тях лорд Лам. Ще попия всичко като гъба. Той самият е започнал от нищо. Всичко, което притежава сега, е придобил единствено с двете си ръце.

— Е — пошегува се Розалинд, — той определено е успял да те накара да се храниш от тях.

— Не е вярно! Държах се направо грубо с него. Заявих му, че е студен и безразличен към моята болка и че го ненавиждам.

— И каква бе реакцията му?

— Каза, че ще трябва да се научим да се изтърпяваме един друг. Какво ще кажеш да се покажеш в града след ден-два?

— О, скъпа, идеята ти е наистина великолепна. Никак не е прилично да оставаш сама с него, нали знаеш.

— О, Роз, разбира се, че няма нищо неприлично. Той ме мисли за мъж… е, не за мъж, а за момче, и то доста зелено.

— Но ти не си мъж, ти си жена, Антония, а Адам Савидж е най-вълнуващият мъж, който сме виждали.

— Господи, да, мъжът, на който не му липсва нищо. Значи и ти не си останала безразлична към неговия магнетизъм?

— Аз съм вече възрастна. Но ти, скъпа, си много уязвима. Пази се да не се увлечеш по него. Не ми се вярва, че майка ти е позволила да й се изплъзне такава златна рибка.

Антония бе шокирана от думите на баба си. Опита да се постави на нейно място, след това — на майка си, да види Савидж през техните очи. Мъжествените му черти сякаш бяха изсечени с брадва от най-тъмното махагоново дърво. Черната му къдрава коса пораждаше у една жена желанието да я развърже, да я пусне и да прокара пръсти през нея. На Тони й се искаше да я разроши. Скулите и носът му бяха изсечени, брадичката бе ъгловата, упорита и дръзка.

Той беше висок, с невероятно широки рамене, с подобни на млади дъбове крака. Ръцете му бяха силни, мургави и изключително привлекателни. Девойката долавяше, че увереността, която се излъчваше от него, не се дължеше на богатствата му. Тя идваше дълбоко от него самия. Савидж бе упорит, решителен, волеви, неотстъпващ, жилав и трудно можеше да бъде измамен. На всичкото отгоре външността му бе греховно привлекателна. Но онова, което най-силно я привличаше, бяха леденосините му очи. Те можеха да смразят всеки само с един поглед.

Антония въздъхна тежко. Даваше си сметка, че за която и да било жена, независимо от възрастта й, той бе убийствено, опасно желан и подозираше, че броят на онези, които бяха оглупели по него, надминаваше цял легион.

Смрачаваше се, когато двамата ездачи пристигнаха в Идънуд. Тони не бе виждала къщата завършена и дъхът й секна.