Вирджиния Хенли - Прелъстен

Антония бе щастлива да види, че тази сутрин най-после брат й бе положил някакви усилия за тоалета си. Беше сложил гълъбовосиви бричове за езда, синьо сако и нова перука. Съмняваше се, че бе положил толкова усилия за обичайната си утринна езда.

— Реших тази сутрин да се отбия при арендаторите, за да поговоря с тях. Сигурно вече са чули за татковата смърт и аз мисля да ги успокоя, като ги уверя, че не възнамерявам да променям нищо.

Девойката кимна, като скри усмивката си. В земите си имаха две ферми и двете арендаторски семейства имаха красиви дъщери, което и обясняваше новата перука.

— Днес духа чудесен ветрец. Най-вероятно ще изляза с платноходката.

В отговор брат й се усмихна широко и тя изпита облекчение — той най-после бе заприличал отново на себе си.

— Предполагам, че не бих могъл да те убедя да останеш в Медуей?

— В никакъв случай! Какъв смисъл има човек да живее на крайбрежието, ако не плава с лодка в морето? Не намекваш, че не съм толкова добър моряк като теб, нали, Тони?

— О, Боже, сега остава да приемеш думите ми като предизвикателство! Просто бъди внимателна. Не е нужно да ми доказваш каквото и да било.

Докато се преобличаше за морската разходка, Антония погледна през прозореца и видя как Антъни препусна така, сякаш беше на състезание. Типично за него — да я предупреждава да бъде предпазлива, след което сам да язди като побеснял! Той беше превъзходен ездач и тя наблюдаваше с удоволствие, докато конят му прескочи плета, който разделяше парка от ливадите. Скокът бе изпълнен безупречно, но очевидно се случи нещо, тъй като кобилата и конникът се разделиха. Видя, че животното се държеше като побесняло, а брат й все още не се бе надигнал.

Спусна се по стълбите и извика на Роз:

— Тони падна! Доведи господин Бърк!

И като повдигна полите си, се спусна през градината, прекоси малкия парк и прескачайки плета, се озова на поляната.

Брат й лежеше неподвижно върху тревата, пребледнял като мъртвец. Сърцето й се сви. Не можеше да е умрял! „Смъртта взима по трима“ — прошепна в ухото й някакъв глас.

— Не! Не! — изпищя, за да прогони страховете си.

Внезапно й стана невъзможно да диша, а грохотът в ушите й заплашваше да я оглуши. Вдигна поглед и видя едрата фигура на господин Бърк. Той се надвеси над брат й, но Антъни внезапно се изправи, потърка глава и се усмихна глупаво.

— Трябва да изглеждам голям глупак, щом накарах всички да дотърчат тук.

— Тони, глупак такъв, толкова ме изплаши — приличаше на мъртъв! — извика момичето.

Икономът му помогна да се изправи. Смутен, юношата изтупа дрехата си и отказа да му помагат по обратния път.

— Върви с господин Бърк. Аз ще прибера коня — обърна се рязко към Антония.

Икономът бе по дипломатичен:

— Прибирайте се и успокойте баба си, че ви няма нищо.

Кобилата вече се бе укротила и стоеше на едно място, като трепереше. Когато протегна ръка към юздата й, девойката забеляза, че муцуната й е окървавена.

— Венера… успокой се, скъпа. Чакай да видя какво има.

Кожата по муцуната й бе нарязана от нещо остро в оглавника. Тя го свали и прокара пръсти по неравните габъри. Острата повърхност на единия от тях бе разрязала дори ремъка; истинско чудо бе, че Венера не се бе задушила. Антония погали шията на кобилата, като й шепнеше успокоително.

А когато тръгна към конюшнята, животното я последва. Докато пристигнат, седлото увисна на една страна.

— Брадшо — обърна се към кочияша тя, — нямах представа, че хамутите са в такова окаяно състояние. Не използвай повече този и провери всички останали. Ще трябва да купим нови.

Приближи се до шкафа и извади оттам калъп карболов сапун и шише с олио от гаултерия. След това проми раните и ги намаза с мазнината, докато Брадшо държеше кобилата за гривата.

Когато Антония най-после се прибра, брат й се бе преоблякъл и разказваше премеждието си на Роз.

— Каишката, която придържа седлото и минава под корема й, се скъса точно като прескочих плета.

Девойката се намеси:

— Хамутът, който използваш, е съвсем износен. Ще трябва да купим нов. Един от пироните е изпорязал бедната Венера, която е пострадала по-тежко от Тони.

— Добре ли е тя? — попита загрижено юношата и тръгна към конюшнята.

— Муцуната й е наранена, но ще се оправи. Погледни острите габъри от вътрешната страна на хамута.

Щом той излезе, Антония възкликна:

— О, Роз, той лежеше там съвсем неподвижен и блед; помислих, че е мъртъв!

Баба й я погледна.