Вирджиния Хенли - Прелъстен

Ханджията замърмори нещо под носа си, когато Роз поръча чай, а внучката й — сидра.

Щом обаче се появи и господин Бърк и поиска една малка бира, лицето му се разведри. Затова пък веждите на иконома си останаха мрачно сключени.

— Две злополуки за два дни ми се струват твърде подозрителни — рече тихо той.

— Това е просто съвпадение — отвърна Антония.

— Няма такова нещо като съвпадение — присмя се баба й.

— Да не би да мислиш, че някой умишлено се опитва да ни навреди? — попита девойката.

— Напълно възможно е някой да се опитва да навреди на Антъни.

— И ти мислиш, че братовчедът, за когото спомена, ще измине пътя до Стоук, за да се занимава със сваляне на нитове и рязане на каишки за седла? — възкликна невярващо Антония. — Той вероятно дори не подозира за нашето съществуване.

Роз и господин Бърк се спогледаха. Не им се искаше да плашат момичето само с някакви подозрения, затова до Лондон повече не споменаха нищо по този въпрос.

Същата нощ обаче Антония сънува кошмар. В него, докато те бяха в Лондон, някой убиваше нейния близнак. Дълбоката мъка по загубата на Антъни я караше да се чувства така, сякаш бяха отрязали част от нея самата. А когато се върнаха в Лам Хол, откриха, че всичко, което притежаваха, бе станало собственост на новия лорд Лам.

Не им позволиха дори да стъпят в имението, за да погребат както подобава Антъни. Злият братовчед, който я ужасяваше още повече, тъй като нямаше лице, притежаваше титлата, имението и всичко останало.

Двете с баба й вече нямаха нищо — нито мебели, нито дрехи, не им бе позволил да отнесат дори нещо дребно за спомен. Бяха лишени от абсолютно всичко и ги очакваше единствено приютът за бедни. Кошмарът бе толкова реален, че Антония се събуди от ужас и затрепери под завивките. Кожата на ръцете й бе настръхнала, а краката й бяха толкова студени, сякаш стъпваше боса в дълбок сняг.

Ужасът от съня бе поизбледнял, когато пристигна в „Уотсън и Голдман“, но бе подсилил решимостта й да разбере в какво финансово положение се намира.

Господин Уотсън я покани да седне. Младото момиче, което бе видял в провинцията, му се стори променено.

Макар и в черно, младата лейди Лам бе облечена по последна дума на модата, с вталено манто и широки копринени поли. А елегантната шапчица с черно щраусово перо стоеше чудесно върху напудрената й перука. Само зелените й очи, същите като тези на брат й, доказваха, че това действително бе близначката.

— Господин Уотсън — започна тя, — няма смисъл да проявявам излишна скромност и да говоря със заобикалки. Дойдох да се поинтересувам от финансовото си положение.

Тя притежаваше най-привлекателния дрезгав глас, който бе чувал, и говореше леко провлачено; направо го хипнотизира.

— Финансовото ви положение ли? — попита невярващо адвокатът.

— Когато дойдохте в Стоук, вие говорихте само за нещата на брат ми. А как се отразява смъртта на баща ми върху моето финансово положение, господин Уотсън?

— Скъпа ми лейди Лам, вие нямате никакви финанси. Доскоро бяхте задължение на баща си, сега сте на брат си, а в бъдеще отговорността ще падне върху съпруга ви.

Антония настръхна и очите й изпуснаха зелени искри.

— Ако този съпруг не се появи, ще мога ли да използвам зестрата си, за да се издържам?

— Скъпа лейди Лам, няма да ви бъде трудно да си намерите съпруг, уверявам ви.

Как смееше да й говори така покровителствено?

— Това ме кара да мисля, че вие имате желание да се ожените за мен, господин Уотсън, така ли е?

— Бих имал наистина най-голямо желание, милейди, но вече имам съпруга.

— Съжалявам, господин Уотсън. Обикновено не съм толкова нетактична. Има ли изобщо оставено нещо за мен в завещанието на баща ми?

— Нищо, страхувам се, но зестрата ви естествено е под попечителство, с две думи, на сигурно място.

— Колко е голяма тя? И в случай, че не се омъжа, ще мога ли да използвам парите, за да се издържам? — повтори Антония.

— Нямам право да разкривам това, милейди.

— Кой има това право, сър?

— Ами, вашият настойник, естествено. Баща ви е определил господин Адам Савидж като ваш законен опекун и за всяко нещо ще трябва да искате разрешението му. Както и брат ви.

— Искате да кажете, че онзи непознат човек на другия край на света ще определя какво можем и какво не можем да правим? Това е нелепо! Ще пиша незабавно на майка си, за да й кажа, че това е недопустимо.

— Майка ви не може да промени закона, скъпа. Трябва да оспорите бащиното си завещание, за да промените положението.