Вирджиния Хенли - Прелъстен

— Наистина си се изплашила, скъпа. Ела, ще ти сипя малко бренди.

Момичето потрепери и се закашля. Дъхът й секна от парливата течност, но тя й даде сили.

— Ужасих се, когато го видях да лежи неподвижно върху тревата. Без него се почувствах толкова самотна, сякаш бях изоставена.

— Да благодарим на Бога, че това бе само дребен инцидент, а не нещо по-сериозно. Ако с Антъни се случи нещо, ще трябва да се тревожим не само от това, че ще ни липсва.

— Какво искаш да кажеш?

— Онзи ваш кошмарно зализан и пригладен братовчед, Бърнард Лам, ловецът на богатства, ще наследи не само титлата, ами и имението, и цялата собственост. Дори лондонската къща. А ние двете с теб ще се озовем на улицата.

Въпреки изпитото бренди девойката потръпна. Бе изгубила всякакво желание да се разхожда с лодката. Замисли се за това, колко зависими от своите мъже бяха жените. Взе книга и излезе в градината, но тя така си и остана да лежи в скута й.

Антония дори не разполагаше със собствени пари. Новият хамут щеше да бъде купен със средствата от месечната издръжка на брат й. Знаеше, че за зестрата й са заделени някакви суми, но изведнъж изпита силно унижение, тъй като се налагаше да си намери съпруг, който да се грижи за нея до края на дните й.

Достойна за съжаление съдба — да зависиш от баща си, после да бъдеш предадена в ръцете на брат си и накрая — на съпруга си.

Тя не бе от жените, които се примиряват с дадената ситуация. Реши да отиде в Лондон и да поразпита семейните адвокати. Щеше да настои да научи размерите на своята зестра. Ако пък решеше да не се омъжва, искаше да разбере дали ще може да разполага с парите, след като навърши осемнайсет години. И освен това щеше да помоли да я осведомят дали в завещанието на баща й имаше нещо за нея и ако нямаше, защо!

Като деца към тях се бяха отнасяли като към равни. Антония винаги си бе мислила, че щом са близнаци, те са равни. Но сега, когато вече бяха пораснали, правилата на играта се бяха променили.

Тъй като двамата никога не бяха имали тайни един от друг, девойката сподели намеренията си с брат си. Антъни не изяви желание да ходи до Лондон.

— Разбери кога пристига този Савидж. Аз отивам в сарачницата в Рочестър, за да купя нови хамути, тъй че скоро ще имам нужда от пари.

Роз и Антония, придружени от господин Бърк, се отправиха към Лондон. В градската къща имаше достатъчно слуги, но икономът бе незаменим. Освен това Роз се чувстваше по-сигурна, ако пътува с още един мъж, освен с кочияша Брадшо.

— Това пътуване до Лондон ще ни свърши чудесна работа. И макар че не можем да посещаваме баловете, лейди Джърси ще ни информира за всички последни клюки.

— Как се сприятелихте двете, Роз? — учуди се Антония.

— Дядо ти, лорд Рандолф, беше приятел на граф Джърси. Видях я за пръв път на венчавката й, която бе истинско събитие. Макар да беше с няколко години по-млада от мен, ние се сприятелихме бързо, тъй като ни свързваха много неща. Еднакви са и острите ни езици. Когато отидем заедно на някое тържество, ние сме способни да тероризираме всички присъстващи. Тя вече също е баба, което доказва, че възрастта изостря съобразителността.

Антония и господин Бърк се спогледаха развеселени. Никой не усети, че докато каретата набираше скорост, широкият железен нит, който задържаше колелото, се разхлабваше все повече и повече.

Кочияшът от своя страна така пришпорваше конете, че Роз подпря колене в отсрещната седалка, за да запази равновесие.

Каретата започна да намалява скорост едва когато наближиха някакъв хан. Щом стигнаха, Брадшо скочи на земята. Господин Бърк отвори вратичката на каретата и слезе.

— Нещо не й наред. Файтонът съ люлей като пиян господин — съобщи кочияшът, хванал здраво юздите на потните коне.

— Не се и учудвам. Ти караш като луд! — обвини го през прозорчето Роз.

Брадшо докосна триъгълната си шапка; видът му издаваше крайно задоволство.

— Карай из двора, а аз ще наблюдавам — предложи икономът.

Кочияшът се качи отново на капрата и подкара каретата. Задното колело се заклати застрашително и тежкият железен нит се изтърколи на земята.

— Спри! Спри! — развика се уплашен господин Бърк. — Задното колело ще се отдели всеки момент!

Поразен, Брадшо слезе да види какво става.

— Нитът го няма. Боже мили, отървали сме се на косъм!

Икономът предложи пътничките да се подкрепят, докато те се заемат с поправката. Дамите не трепнаха, когато разбраха за страшната участ, която за малко не ги бе сполетяла, и се отправиха към странноприемницата.