Вирджиния Хенли - Прелъстен

Савидж се движеше бързо, за да излезе по-скоро от потъналата в мрак джунгла. Измъкна се от гъсталака и пред погледа му се разкри червено зарево, което започваше да осветява небето. Разбра веднага какво бе то, откъде идваше и чие злодеяние беше.

Пожарът предизвика суматоха. Работниците се събираха на сборните пунктове за инструкции. Щом Савидж се появи, тамилите, които бяха готови да дадат живота си за него, го заобиколиха незабавно.

— Чаят, сахиб, чаят! — крещеше главният управител.

— Знам. Върви, направи каквото можеш, но не излагай на опасност живота на работниците — извика в отговор той. — Помни, огънят винаги се разпространява нагоре!

Дотича Денвил, следван от десетина въоръжени пазачи. Един от мъжете водеше коня с отпуснатото тяло на Антъни.

— Нека да ви помогна! — извика Денвил; факлата в ръката му освети окървавения Адам.

— Бърнард Лам е направил това. Знам го как мисли. Заведи пазачите при каучуковите дървета и сушилнята. Това ще бъде следващият му удар! — После нареди на човека, който водеше коня. — Отведи го в къщата!

Слугите, обучени от Джон Бул, бяха компетентни и пъргави. В задната част на дома имаше нещо като лазарет, създаден специално за помощ при нараняванията, които се случваха доста често сред работниците. Двамата млади мъже, които работеха в него, можеха да се справят с всичко, като се започне от премазани пръсти и се свърши с ухапване от змия. Адам остави Антъни на техните грижи с едно-единствено изискване: „Запазете живота му!“ На подобна заповед не смееха да не се подчинят.

Антония отнесе в своята стая. До стената стояха две слугини и очакваха мълчаливо разпорежданията му.

— Вряла вода, превръзки! — нареди той. Съблече напоената си с кръв риза, пусна я на пода и с ножа си разряза онова, което доскоро бе бялата рокля на неговата любима.

Прекрасната копринена кожа на младата жена бе разкъсана на корема и на бедрото. Раните не бяха дълбоки, но имаше опасност да се инфектират. Светлосините му очи се вторачиха невярващо в закръгления й корем, а след това потърсиха погледа й. В очите му тя прочете обвинение. Тони сведе клепачи и обърна лице към стената.

Едната прислужница донесе водата и превръзките, другата — мехлем от тропически растения и шишенце с опиум. Савидж се колеба дълго. В крайна сметка реши — не можеше да понесе мисълта тя да страда излишно.

— Пий!

Антония не посмя да се възпротиви.

Силните мазолести ръце бяха способни на безкрайна нежност. Проми раните й, като се молеше наум клепачите й да натежат преди да използва дезинфектанта. Очите й все още бяха пълни със сълзи.

— Антъни? — прошепна тя.

— Жив е — отвърна твърдо той.

Тя затвори очи облекчено, но сълзите продължиха да текат от тях.

Савидж взе шишенцето с антисептик.

— Тони, страшно ще те заболи от това.

Младата жена повдигна клепачи и се взря в него. Погледът й му казваше ясно, че надали щеше да изпита по-голяма болка от онази, която той самият вече й бе причинил. Дори не извика, когато заля раздраната й кожа с дезинфекциращото средство, но прехапа устни до кръв, докато я мажеше с мехлема и я превързваше.

Когато упойващото средство подейства и тя затвори очи, Адам повика пазача от верандата.

— Искам да отидеш до Гавърнмънт Хаус и да занесеш тази бележка.

Надраска набързо няколкото думи.

И двамата близнаци са ранени. Ела незабавно. Доведи свещеника.

Савидж се взираше в лицето пред себе си. Приликата с Антония бе изключителна, но по лицето на младежа ясно се виждаше набола брада. Болногледачите го бяха съблекли до кръста и почистваха усърдно раната. Лежеше върху безупречно бял чаршаф, а устните и лицето му бяха пребледнели въпреки слънчевия загар.

— Прострелян е, сахиб.

— Знам това, Аджит. Извадихте ли куршума?

— Не смеем, сахиб. Наредихте да запазим живота му. Вие също кървите. Трябва да се погрижим за раните ви.

— Това са драскотини — заяви Адам.

Повдигна марлята, за да огледа огнестрелната рана. Съмняваше се, че бяха засегнати сърцето или дробовете. В противен случай тежкото пътуване върху седлото щеше вече да го е довършило. Опипа дупката с пръст. Не усети нищо и напъха показалеца си по-дълбоко. Най-накрая докосна куршума. Беше заседнал в мускула и това може би го бе спасило.

Младият мъж реши, че е по-добре да не използва нож, и продължи да действа само с пръста си, докато успя да извади оловното топче. Кръвта бликна отново. Притисна раната с чиста марля. Внезапно зелените очи, оградени от черни ресници, се отвориха.