Вирджиния Хенли - Прелъстен

— Антъни! Той е там с Бърнард Лам!

Заби пети в корема на черния жребец и той полетя напред.

— Почакай! — извика Савидж, но младата жена бе глуха за всичко друго освен за чутия преди миг изстрел.

Бърнард Лам обърна мълчаливо коня си, за да го изведе от джунглата. Мощта пулсираше в тялото му и го подканваше да предприеме следващата стъпка от своето отмъщение. Нетърпението напомняше сексуално желание, но бе далеч по-силно от него. Това беше по-скоро жажда за кръв. Беше му нужен само още един елемент, за да достигне до екстаз. Освен кръв му бе нужен и огън!

Пришпори животното и го поведе към южните склонове на „Скокът на леопарда“, където се простираха хилядите уханни чаени храсти.

Антония, водена единствено от своя инстинкт, яздеше по посока на изстрела. Може би само си бе въобразила. Надяваше се с цялото си сърце да е така, но някакъв вътрешен глас й казваше, че куршумът на Бърнард най-после бе улучил целта си. Струваше й се, че усеща раната в своите гърди. Все още ги свързваше тънка нишка. Ако се скъсаше, той щеше да умре. Надеждата гореше в нея.

Младата жена видя от джунглата да изскача самотен кон и инстинктивно почувства, че той бе на брат й. Макар слънцето да се спускаше бързо към земята и зелените сенки на тропическата гора да ставаха черни, тя не се поколеба.

Когато Тони изчезна в галоп, Адам разбра, че няма време да отива за кон. Бързо се спусна към дърветата. Очите му не пропускаха нищо, ушите му бяха настроени за всеки звук, носът му подушваше опасност.

Не успя да я догони преди да навлезе в джунглата, но бяло-червената й рокля се вееше като знаме пред него и отбелязваше ясно пътя й.

Гъстата растителност принуди коня да забави ход и едва сега Антония забеляза колко опасни бяха тъмните сенки сред дърветата. От всички посоки се носеха непознати шумове. Обзе я паника, бе готова да обърне коня си. Тогава забеляза бялото и червеното.

Скочи от гърба на животното; дори не смееше да произнесе името му, тъй като той може би не бе в състояние да го чуе. Отпусна се на колене до него, затаила дъх от ужас. Черният жребец, усетил чуждото присъствие, завъртя очи, наостри уши и се спусна обратно натам, откъдето бе дошъл.

Макар очите й да бяха замъглени от сълзи, младата жена видя червеното петно върху гърдите му. Протегна треперещата си ръка към бузата му. Не можеше да разбере дали диша.

— Тук съм. Сега вече всичко ще бъде наред.

Савидж не забави крачка, когато навлезе в гъстата растителност на джунглата. Изпита облекчение, щом видя насреща си коня й. В следващия миг от устата му се откъсна проклятие — седлото бе празно. Хвана влачещата се зад уплашеното животно юзда и го придърпа решително към себе си. На жребеца очевидно не му се искаше да се връща отново сред гъсталака. Младият мъж чуваше ударите на сърцето си. Знаеше какво бе усетил конят.

Зелените очи наблюдаваха с безкрайно търпение и коварство. Подушил кръвта, леопардът се бе приготвил за скок. В мига, в който момичето се приближи към ранения, деветдесеткилограмовият убиец изпъна предните си крака, извади ноктите си и скочи. Антония изпищя и се претърколи встрани от звяра, който се стовари върху тялото на брат й. Погледна я внимателно и започна да ближе кръвта върху гърдите му, като изръмжа предупредително.

Тони грабна някакъв паднал наблизо клон и смушка с всичка сила леопарда. Голямата котка незабавно премина в настъпление. Само след секунди момичето вече бе повалено по гръб, а хищникът бе готов да впие зъби в него.

Страхът парализира Савидж за част от секундата, но той се пребори веднага с него. Завърза коня и извади пистолета си, но не посмя да стреля. Грабна ножа си и скочи. Човек и леопард ръмжаха, вплетени един в друг.

Адам присви глава между раменете, за да предпази врата си от смъртоносните зъби на котката. Дори невероятната сила не можа да му помогне и той скоро се озова по гръб. Знаеше, че ще стане така. Заби ножа в корема на хищника и го дръпна нагоре, към сърцето.

Когато се изправи на крака целият бе в кръв. Страхът отново го обзе. Антония лежеше и ридаеше. Тя също бе в кръв, само че това бе нейната, а не на леопарда. Не можеше да направи нищо за нея тук; трябваше да я отведе до къщата.

Първо повдигна Антъни, постави го върху седлото и удари коня, за да го накара да се движи в желаната посока. После вдигна с безкрайна нежност своята любима и я притисна към сърцето си, като шепнеше успокоителни слова в ухото й. Тя извърна лице от него. Макар ранената да бе тя, в мига, в който го отблъсна, неговата болка стана по-голяма.