Вирджиния Хенли - Прелъстен

Бърнард се събуди рязко и се опита да седне. Не можеше да помръдне. Крайниците му бяха съвсем безсилни. Погледна тялото си и изпищя, обзет от ужас при вида на отвратителните пиявици, покрили целия му торс.

Внезапно младият мъж осъзна, че го очакваше смъртта. От устата му се изтръгна смразяващ вик.

Адам отвори очи точно в мига, преди сънят да го победи. Слава Богу, че животинският вик му бе напомнил къде се намира. Изскочи от водата; чувстваше се освежен и готов да посрещне новия ден. Странно до каква степен маймунските крясъци можеха да наподобяват човешки.

Лявата му буза бе дълбоко разранена от ноктите на леопарда, затова остави бръснача и повдигна рамене. Поне едната страна на лицето му не беше обезобразена.

Срещна господин Бърк и го покани да закуси с него.

— Как прекара нощта младият Антъни?

— Доста добре, като се има предвид, че само преди няколко часа сте извадили куршум от гърдите му. Промяната в него е поразителна. Последния път, когато го видях, беше още момче. Сега е мъж. Нямам предвид само физически, макар гърбът му да е станал два пъти по-широк от преди. Искам да кажа, че е възмъжал.

— Да работиш на търговски кораб не е като да отидеш на пикник.

— Какво ли не бих дал, за да видя как ще реагира Антония, като го види, но знам, че трябва да оставим близнаците насаме поне за първата им среща. Не съм виждал други толкова близки помежду си деца, но раздялата се отрази прекрасно и на двама им.

— Помоли от мое име свещеника да остане — намигна Савидж. — Днес ще имаме нужда от услугите му.

— Той най-после си легна. През цялото време помага в лечебницата, а нощта бе дяволски трудна и за вас, и за „Скокът на леопарда“.

Младият мъж направи гримаса.

— С усилен труд създадохме това място, с усилен труд и ще го възстановим. Тази екзотична земя е несравнима, тя неизменно се подновява и възражда, както и да я опустошава белият човек.

— И Антъни каза, че ще възстановите всичко. Мисля, че се е влюбил в „Скокът на леопарда“.

В това време Антъни седеше в края на леглото на сестра си и описваше невероятното си спасение.

— Корабът се казваше „Граф Абъргавени“. Всички се били събрали да наблюдават стадо китове, които бурята отклонила от пътя им. На последните слънчеви лъчи някой забелязал жълтата мушама. По-късно ми казаха каква смелост е била необходима, за да ме качат на борда. Спуснали един доброволец с въже над водата и той висял така, докато не успял да ме закачи с кука. Били нужни усилията на десетина моряци, за да ме издърпат на борда. Бил съм в безсъзнание, полуудавен. Това бе щастливият ден за мен, Тони. „Граф Абъргавени“ се бе отправил към Бомбай.

— О, Боже, Тони, нямаш представа как се чувствахме; мислехме, че си се удавил. Съставихме план, за да не позволим Лам Хол да попадне в алчните лапи на братовчед ни.

— Изобщо не ми е минало през ума, че можехте да изгубите Лам Хол. И какво, по дяволите, направихте?

— Аз заех твоето място. Станах лорд Антъни Лам.

Младежът бе ужасен.

— Не ме гледай така! Честно казано, прекарах си дяволски хубаво, докато се представях за млад ерген — поживях си на воля. Напомни ми да ти разкажа повечко по този въпрос някой ден, когато се почувстваш по-силен.

— Ах, малка негоднице, да не искаш да намекнеш, че си била по-мъж от мен?

— Поне направих всичко възможно — отвърна през смях Антония. — Между другото, вече не си приличаме толкова. Покарала ти е брада и си се разширил в раменете.

На свой ред Антъни забеляза леко закръглените й бузи и прекрасните извивки, които се долавяха под нощницата й.

— Ти също си се променила. Направо цъфтиш.

Младата жена се изчерви под настойчивия му поглед. Тихото почукване на вратата ги прекъсна. Появи се Адам. Младежът веднага се изправи.

— Успяхте ли да спасите нещо от плантацията? — попита разтревожено той.

— Чаените насаждения изгоряха, но каучуковите дървета не са засегнати.

— Искам да помогна при възстановяването на щетите — заяви твърдо Антъни с надеждата Савидж да не му припомни, че е ранен.

— Благодаря — признателно отвърна Леопардът.

Тони погледна към сестра си, но тя бе обърнала лице към стената. Очевидно двамата имаха да решават нещо помежду си. Побърза да напусне стаята.

Младата жена остана все така обърната към стената.

— Дойдох да сменя превръзките ти, Тони.

Зелените очи се насочиха веднага към него, блеснали предизвикателно.

— Не смей да ме докосваш! — изсъска тя.

— Трябва да видя дали раните не са се инфектирали.