Вирджиния Хенли - Прелъстен

— Да вървят по дяволите всички ангели!

Когато излезе от спалнята си, носеше кремава ленена рокля и обувки от ярешка кожа със същия цвят. Черната й коса бе навита на класически кок. Това бе добре възпитаната лейди Антония Лам със знатен произход.

Адам Савидж я очакваше на горната площадка на великолепното стълбище. Тъмните му дрехи бяха с безупречна кройка, ризата — снежнобяла, поклонът — едновременно учтив и официален. Слязоха заедно и влязоха в огромната кухня.

— Жените би трябвало да гледат, а не да слушат — обърна се Джон Бул с поучаващ тон към Киринда.

— Жените би трябвало да се гледат, а не да се слушат — поправи го тихо Адам.

— Виждаш ли? Негово превъзходителство е съгласен с мен — заяви самодоволно тамилът.

Антония го изгледа възмутено. Погледът й се изпълни и с презрение, когато го насочи към неговия господар.

— Тогава негово превъзходителство е гаден песоглавец!

Внезапно дочу идващите откъм трапезарията гласове. Разговорът се водеше на френски. Съмняваше се, че това бяха слугите.

— Джон Бул, моля те погрижи се пътните чанти на нейно превъзходителство да бъдат отнесени долу.

После се обърна към Тони и я подкани с жест да тръгне пред него към трапезарията.

В мига, в който влязоха, трима мъже станаха на крака. Гласът на Савидж прозвуча меко като коприна:

— Позволи ми да ти представя нашите гости, скъпа моя. Това е граф Дьо Барас… прекрасната му съпруга… дъщерите му.

Френският аристократ целуна ръката на младата жена.

— Мадам Соваж, за мен е чест.

Говореше със силен акцент. Очевидно знаеше малко английски. Антония се опитваше да не гледа втренчено в дамите, отрупани с венецианска дантела и със смешни високи перуки на главите.

Леопардът я представи и на другите двама мъже.

— Херцог Дьо Мен. Маркиз Дьо Сен Симон.

Антония се запита дали не трябва да се поклони.

— Enchante! 12 12 Приятно ми е (фр.) — Б.пр. — промърмори херцогът.

— Beaute du diable! 13 13 Дяволска красота (фр.) — Б.пр. — заяви маркизът и целуна ръката й.

Адам извади ключ от джоба на сакото си.

— Скъпа моя, отключи храма за тези господа. Нещата, складирани там, са техни. Веднага след като семейство Барас приключи със закуската, ще се погрижа да се качат отново на борда на кораба.

Тони бе напълно объркана. Какво, по дяволите, ставаше тук? Железният ключ в дланта й все още пазеше топлината от тялото на Савидж. Нима очакваше от нея да предаде оръжието на тези французи? Искаше й се да захвърли ключа в лицето му. Всички присъстващи обаче имаха такива безупречни маниери, че се чувстваше задължена да се държи като дама. Като в транс се запъти към изхода. Французите я последваха.

Отвън имаше десетина товарни коли. Гостите размениха по няколко думи с кочияшите; очевидно фургоните бяха техни.

Младата жена си пое дълбоко въздух, отключи и отвори бавно вратата.

— Уух!

Възкликна при вида на разкрилата се пред очите й красота. Прекрасни мебели в стил Луи XIV, скринове с извити крака, позлатени канапета, столове и маси стояха край предмети на изкуството, картини, огледала в позлатени рамки и други безценни принадлежности. Все едно, че бе попаднала в пещерата на Аладин.

Кутии със севърски порцелан и прекрасни кристали бяха наредени до бляскави планини от сребърни фруктиери, подноси, прибори, сервизи за чай. Защо този дяволски Савидж я бе оставил да си мисли, че храмът е пълен с пушки?

Поклони се на господин херцога и се запъти обратно към къщата. Слава Богу, Джон Бул все още бе в кухнята.

— Кои са тези хора? — попита тя. — Откъде е безценната стока в храма?

— А, вие да не би да живеете под камък? Не знаете ли, че френските аристократи ги тикат като плъхове в затворите? Тези тук са късметлиите. Други са били избити в леглата си от разбунтувалите се тълпи. Негово превъзходителство доведе това семейство от Франция снощи. Всяка седмица прави по три такива курса. Те пренасят тук всичко, което притежават, преди сганта да го е разграбила или опожарила.

Това наведе Тони на мисълта, че херцогът и маркизът бяха пристигнали по-рано и сега бяха дошли да си приберат нещата, които Адам съхраняваше.

Широките рамене на Савидж изпълниха рамката на вратата.

— Елате, лейди Лам, готови сме за отплаване.

Бузите й пламнаха. Защо все си мислеше най-лошото за него? Почувства силно раздразнение. Защо подозираше, че той бе развеселен?

— Не съм закусила — заяви предизвикателно.