Вирджиния Хенли - Прелъстен

Когато се оттегли за през нощта, Тони нямаше намерение да си ляга веднага. Планът й бе около полунощ да се промъкне в гръцкия храм, за да открие какво складираше в него Адам. Снабди се с тъмна пелерина, газена лампа и тежък меден свещник, с който да разбие ключалката.

Късно след полунощ се загърна с пелерината, намали светлинката на газеничето и взе тежкия свещник. От него щеше да стане чудесно оръжие, ако някой се изпречеше на пътя й.

Запъти се надолу по стълбата. В къщата цареше пълна тишина. Премина през френските прозорци, които водеха към градината. Промъкваше се бавно под сянката на дърветата.

Щом стигна до вратата на храма, постави газеничето на земята. В този момент я обзе колебание — не защото беше заключено, а заради онова, което щеше да види вътре. Защо правеше това? Ако се върнеше в леглото си и се престореше, че не знае нищо за контрабандните занимания на Савидж, Идънуд и неговият господар все още щяха да си останат нейни. Взе решение.

Адам Савидж измъкна оръжието от ръката на тъмната сянка, промъкнала се край храма. Остана изумен, когато се озова лице в лице с Тони.

Младата жена се взираше в него, ужасена, че е хваната на местопрестъплението.

Гласът му бе леден като погледа:

— Няма ли да е по-лесно да използваш ключ?

И той вкара някакъв железен ключ в ключалката и отключи тежката порта.

Антония затаи дъх в очакване. Леопардът вдигна фенера, но не затвори след себе си масивната врата. Вместо това пъхна лампата в ръцете й. В това време тя си представяше колко студено щеше да бъде презрението му и колко горещ — гневът.

— Върви си в стаята, госпожице, ние тук имаме работа да вършим.

До ушите й достигнаха стъпките на приближаващите хора и тя побягна към къщата. Свали наметалото с треперещи ръце и започна да крачи из спалнята си. Страхуваше се от онова, което щеше да й стори.

Младата жена облече бялата батистена нощница. Взе четката, застана пред огледалото и въздъхна тежко.

Решеше се бавно; косата й вече бе стигнала до кръста.

Дочу шум край вратата и дишането й се учести, а пулсът й забърза като полудял. Почти подскочи, когато гласът му прозвуча току зад гърба й. Завъртя се, застана пред него и видя, че бе влязъл през вратата, която свързваше нейната стая с неговата.

— Сигурен съм, че имаш причина да ходиш посред нощ в храма. Защо не я сподели с мен?

Гласът му звучеше измамно меко, като тъмно кадифе. Тони реши да признае всичко и да се остави на неговата милост. Така щеше да скъси разстоянието помежду им и щеше да има възможност да го докосне. Винаги досега едно докосване бе достатъчно, за да разпали страстта му.

— Аз… исках да видя пушките… оръжията, които пренасяш контрабандно във Франция — прошепна тя и пристъпи колебливо към него.

— Пушки!

Гласът му разсече въздуха и я накара да спре. Адам я гледаше така, сякаш я виждаше за пръв път. Колко млада изглеждаше. Снежнобялата нощница с малки копченца й придаваше вид на девица. И тя наистина бе затрогващо невинна. Кой знае какъв й се струваше? Опасен, страшен, ужасяващ! Тя май наистина вярваше, че пренася оръжие.

Антония затаи дъх, когато погледът й попадна върху отворения дневник, поставен върху стола, до който стоеше. Савидж го вдигна незабавно.

— Не! Не може да четеш това. То е лично, интимно.

Той го огледа бързо.

— Виждам името си на всяка страница.

— Това са моите мисли за теб. Не можеш да четеш нещо толкова лично. Нямаш право да нахлуваш насила в интимния ми свят!

— Страхуваш се, че ще насиля не само интимния ти свят. Покорно ви моля да седнете, лейди Антония, докато аз се запозная с най-съкровените ви мисли.

Искаше й се да се хвърли върху му и да измъкне дневника от ръцете му, но не смееше. Седна върху елегантния стол и видя с пламнали бузи, как Савидж се отпусна върху другия. Той изпъна напред крака, отмести леденостудения си поглед от нея и започна да чете.

Дневникът бе истинско откровение. Всяка страница започваше с жестоки, очернящи го думи и неизменно завършваше с любовни, почти боготворящи го слова. Онова, което го изуми най-много, бяха злодеянията, които му приписваше. В представата й той беше толкова черен, че Савидж не сдържа усмивката си.

Той беше женкар. Имаше си заложница и си пробиваше път в лондонското общество, като спеше с всички видни дами. И въпреки че според Антония той всеки следобед удостояваше с вниманието на своята мъжественост поне по една видна дама, тя очевидно го обожаваше. Беше лудо влюбена в него и го наричаше с какви ли не имена, задето не й бе предложил брак.