Вирджиния Хенли - Прелъстен

— Джон Бул, ти си истинска златна мина за получаване на информация. Устата ми се напълни със слюнка при мисълта за твоето къри. След като разгледам стаята си, по-точно, стаята на сестра си, ще сляза в кухнята, за да поговорим.

Спалнята бе действително прекрасна. Беше избирала лично абсолютно всичко, с изключение на скъпия копринен индийски килим. Запита се дали Адам Савидж го бе поръчал специално и реши, че точно така бе сторил. Не трябваше никога да допуска грешката да го подценява. Дочу шумолене на коприна и долови екзотичен аромат.

— Киринда, как си?

— Много добре, мемсахиб. Желаете ли да разопаковам багажа ви?

— Не е нужно, освен ако не си любопитна да разгледаш дрехите ми.

— С огромно удоволствие бих разгледала тоалетите ви. Никога няма да мога да си обясня как имахте смелост да носите мъжки дрехи — рече тихо тя.

— Как разбра, че съм жена? — попита Тони.

— По начина, по който гледахте господаря. Аз също го обичам, мемсаб.

Дъхът на Антония секна. Гаден женкар! Завоеванията му бяха цял легион. Е, вече можеше да зачеркне името на Антония Лам от безкрайния си списък.

След като разопаковаха багажа, младата жена слезе в кухнята. Джон Бул я оглеждаше с открито любопитство. След малко накара останалите слуги да излязат от просторното помещение. И се удари по челото.

— Най-после слънцето изгря за мен.

Тони помълча озадачено известно време, после промълви:

— А, загря, искаш да кажеш.

— Загряване, изгряване — каква е разликата?

— В момента ми се изплъзва.

— Проницателността ми подсказва, че ти не си мъж, преоблечен като жена. О, не, не е толкова просто, колкото изглежда.

— Надявам се — промълви едва чуто тя.

— Признай си, през цялото време си била жена.

— Отгатна.

— Никой не може да заблуждава дълго Джон Бул, дори негово превъзходителство.

— Предполагам знаеш за цялата му нелегална дейност?

— А, да. Прекосява Ламанша три пъти седмично. Построи кей тук, на собствената си територия, за „Летящият дракон“. Гръцкият храм там, край реката, всъщност е склад, където реди стоката. Във Франция се подготвя резолюция.

На Антония й призля. Беше отказвала да повярва, че контрабандната дейност на Адам можеше да бъде вредна и дори опасна за хората, но нямаше как повече да се преструва, че не знае. Здравият разум говореше, че незаконните стоки, от които се правеха пари по време на войни и революции, бяха оръжията. Да убиваш хора заради печалбата. Савидж й бе казал, че няма да може да го понесе, и бе напълно прав. Реши да види със собствените си очи какво бе складирано в обширния храм.

Докато наблюдаваше как Джон Бул приготвя вечерята, тя се опита да измъкне от него още информация за господаря му.

— Само ти знаеш срамните тайни от неговото минало.

— А, мемсаб, вършил е неща, очернили душата му. Има нужда от една добра жена, за да го спаси.

И верният тамил я изгледа замислено.

— Ако наистина, търси спасение, го търси по доста странен начин — заяви сухо Тони.

— Странен и прекрасен е начинът, по който действа Леопардът — рече Джон Бул и докосна с благоговение рубина върху чалмата си.

„Отплатата за греха би трябвало да бъде смъртта — помисли си Антония, — но очевидно са скъпоценни камъни, злато, замъци и титли.“ После въздъхна тежко.

— Иска ми се да не беше такова копеле.

— Доколкото знам, родителите му са били женени. Не е незаконороден — защити го верният слуга.

Младата жена се усмихна.

— Не, само извън закона — промълви тя.

Тъй като все още не се бе стъмнило напълно, Тони излезе под претекст, че иска да разгледа градините. Спусна се към гръцкия храм, премина покрай стройните му колони и се повъртя край вратата. Наоколо обаче бе пълно с градинари и слуги, които я следяха крадешком. Подозираше че всъщност бяха пазачи. Освен това на вратата на храма се виждаше здрава ключалка.

Сърцето я заболя при цялата тази красота. Езерото, с неговите черни лебеди и горичките наоколо, пълни с елени и птици, все едно, че бяха част от рая. Но Идънуд имаше и своята змия. Антония обичаше имението със същата страст, както и неговия собственик Адам Савидж, но сърцето й подсказваше, че трябва да се откаже и от двамата.

По време на вечеря настоя и икономът, и Киринда да се хранят с нея. Забавляваше се безкрайно от остротите, които двамата си разменяха неуморно при играта на старата като света борба между половете. Слушаше ги и се смееше заедно с тях, без да долови реална неприязън помежду им. Те живееха под един покрив от толкова дълго и се познаваха толкова добре, че се чувстваха добре един с друг като чифт удобни стари обувки.