Вирджиния Хенли - Прелъстен

Съблече я бързо, но последвалата любовна игра бе бавна и продължителна, така че накрая Антония не можеше да издържи нито секунда повече.

Тя лежеше отпусната върху тревата, а вълните от удоволствие следваха една след друга. Онова, което правеше с нея, увеличи страстта и глада му. Любиха се отново почти диво. Двойка леопарди, които се чифтосваха в тревата. След това обаче Адам бе толкова нежен с нея, че гърлото й се стегна, а от очите й всеки момент щяха да потекат сълзи.

Прекарваха заедно всеки миг от деня. Правеха си безкрайни разходки през дълбоките долини и високите хълмове. Енергията на младия мъж бе неизчерпаема и когато Антония се умореше, той я носеше върху раменете си, като се шегуваше.

— Не го правя заради теб, а заради себе си. Като вдигнеш полите си и размахаш тези крака върху раменете ми, започвам да мисля, че съм умрял и съм се пренесъл в рая.

— Ти си самият дявол, дори няма да те пуснат да се доближиш до небето.

— Не злорадствай. Аз те опетних и сега вече и ти си прокълната.

Тони вдигна тъмните си коси и ги остави чувствено да се разпилеят върху раменете й.

— За мен светът вече е изгубен.

— Питам се дали винаги ще се чувстваш така? — промълви със сериозен вид той.

Младата жена потръпна, сякаш от мрака я бяха докоснали с пръст. Отхвърли мрачните усещания. Отказваше дори да мисли за утрешния ден, докато все още имаха днешния… и нощта.

Разхождаха се с каруцата с понито, посещаваха съседните градчета, в които имаше пазар. Един ден Савидж я заведе на пазара на коне в Талоу и й купи прекрасна бяла кобила с копринена грива и опашка.

— Ще я откарам в Идънуд за теб — рече замислено той.

— Идънуд — прошепна с любов и копнеж Антония.

Очевидно той очакваше тя да посещава Идънуд достатъчно често, за да язди, но не я бе поканил да живее там. Не бе й предложил и брак. Побърза да прогони тази мисъл. Нямаше да провали времето, което им оставаше да прекарат тук, като се отдава на напразни желания. Във Венеция бе открила романтичната връзка и преживяване, но в Ирландия бе открила любовта. Беше луда от любов по него.

Адам я наблюдаваше със загадъчно изражение.

— Идънуд! Значи това било. А аз се чудех защо една красива титулувана дама ще дава благоволението си на грозен грубиян като мен. Сега разбирам, че примамката е Идънуд.

— Не е вярно! — възпротиви се бурно младата жена. — Не само Идънуд, а и всичките ти сандъци със злато, имението ти в Цейлон и замъка Блакуотър ме привлякоха.

— Кучка! — изруга той.

Радваше се обаче, че тя обича Идънуд; та то бе олицетворение на лелеяните цял живот мечти. Знаеше точно какво е да харесваш дадено имение. Не бе продал „Скокът на леопарда“ заради всичкия труд и пот, които бе хвърлил в него. Когато нещо се превърнеше в част от човека, той плащаше огромна цена, ако го изгубеше. Можеше да оцелее, но не и да бъде щастлив.

Савидж чувстваше, че Антония вече се бе превърнала в част от него. Като нея нямаше друга. Никога досега не се бе влюбвал, дори не бе желал да се влюби. Защо, по дяволите, всичко трябваше да бъде толкова сложно? Защо тя трябваше да бъде дъщеря на Ив? Вдигна рамене. Сърцето не се съобразяваше с нищо. Не можеше да промени това положение!

Всеки път, като се сетеше за Бърнард Лам, стомахът му се свиваше на топка. Тони се бе намирала в смъртна опасност в продължение на месеци, а той винаги се бе отнасял презрително, щом тя се опитваше да му обясни. Даде си дума, че Бърнард ще бъде първата му грижа, когато се върне в Лондон, което трябваше да стори в най-скоро време.

Бяха се качили на бойниците на Блакоутър, за да наблюдават залеза. От виолетово небето стана алено, а накрая се превърна в златно-червени пламъци.

Леопардът привлече младата жена към себе си и тя облегна глава върху рамото му.

— Блакоутър ни разкрива красотата си, защото това е последната ни нощ тук.

— Утре ли тръгваме? — попита замечтано тя.

— Аз тръгвам утре. Чака ме спешна работа, която зарязах за цяла седмица. Искам да останеш тук още няколко дни. — Обърна я към себе си и прокара пръст по лилавите сенки под очите й. — Почини си добре. Господин Бърк ще те придружи; с него ще бъдеш в безопасност. Аз ще откарам коня ти в Идънуд.

— Господин Бърк знае, че сме любовници. Не мисли, че сме успели да го заблудим.

— Целият замък знае; та ние сме толкова заслепени един от друг.

Макар верният иконом да не бе произнесъл нито дума по този въпрос, Савидж знаеше, че не одобрява скандалното му поведение. Освен това очакваше от него да постъпи благородно. Точно така и щеше да направи. За нещастие благородството изискваше да не се жени за дъщерята, преди да е скъсал с майката.