Вирджиния Хенли - Прелъстен

Роз отбеляза:

— Антония, променила си се след това пътуване. Казват, че пътуването разширявало кръгозора, но тук се крие нещо повече от това. Станала си по-агресивна, по-самоуверена. Сякаш изведнъж си придобила хладнокръвие и съзнание за собствената си сила.

Тони леко се усмихна.

— Никога вече няма да бъда същата и слава Богу. През последния месец научих за живота и за себе си повече, отколкото през всичките си седемнайсет години.

— Мили Боже, едно момиче обикновено се променя така драстично едва след като се омъжи и стане жена — изрече баба й.

Антония тракна с токове, поклони се официално от кръста надолу и на двамата и отвърна загадъчно:

— Да не говорим повече по този въпрос.

За човек, прогонил от мислите си една жена, Адам Савидж извърши нещо много странно. Първото, което стори след завръщането си в Лондон, бе да посети Уотсън и Голдман и да ги помоли да открият една млада дама на име Ан Ламбет. Разказа им малкото, което знаеше за нея, и ги посъветва да наемат някого, който да открие следите й. Щеше да плати каквото му поискат плюс щедро възнаграждение, ако търсенето им се увенчаеше с успех.

Тони се движеше предпазливо из Лондон. Спря пред витрината на най-модния магазин за обувки. Въздъхна при вида на зелените дантелени пантофки със сини токове и продължи нататък. Когато мина покрай Уайт Клъб забеляза полковник Дан Макинън и Шери, седнали до арковидния прозорец. И двамата я приветстваха така, сякаш бе техният спасител. Тъй като младата жена не членуваше в клуба, двамата й приятели излязоха, за да я видят.

— Клюките около дуела затихнаха ли? — попита без заобикалки тя.

— Глупачето ми! Като че ли щяхме да те поздравим — отвърна Шери, награбил свитък хартия под мишница. — Пиша нова пиеса. Може би ще успееш да ми помогнеш за имената на моите герои; това винаги е доста проблемна работа.

— Да отидем някъде да хапнем — предложи Макинън. — Чух, че в „Норис Стрийт Кофи Хаус“ в Хеймаркит сервирали къри, достойно за боговете.

— Кърито май става популярно, а? — осведоми се Антония и си отбеляза наум, че трябва да го добави към списъка със стоки, които ще внесе от Индия.

— Между другото, чух, че Индиън Савидж вчера се изказал в парламента. Неговите членове обикновено ядат портокали и фъстъци по време на дебатите, но когато заговорил той, настанала пълна тишина.

Тони знаеше, че настойникът й си бе купил място в парламента; фактът, че изнасяше речи там, обаче я изненада.

— За какво се е изказал?

— Не си спомням. Всъщност вчера понаправих главата. Тази дяволска пиеса ме кара да пия. Ще имаш ли нещо против, ако нарека главния си герой Антъни? — попита Шери.

— Абсолютно нищо — отговори младата жена.

— Антъни Абсълют! — възкликна Шеридън, сякаш вдъхновен току-що от своята муза.

— Кълна се в Сатаната — рече Макинън, пусна вилицата и отпи ейл. — Знам, че кърито е сладко или люто, но това тук е скоросмъртница!

— Принц Джордж все още ли е влюбен в Мария Фиц?

— О, Боже, да. Неразделни са като сиамски близнаци — отвърна подигравателно Шери.

— Внимавай какво говориш, да не свършиш на позорния стълб — изкиска се полковникът.

— Да не чуе дяволът. Един вече го оковаха в пранги, задето говорил за нея като за „вицекралицата“, след като се разнесе слухът за бракосъчетанието им.

На Тони определението „вицекралица“ й се стори доста сполучливо.

— Мария има големи балкони — обади се Дан Макинън. — Мисля, че в това се състои привлекателността й.

— Балкони ли? — възрази Шеридан. — Приличат по-скоро на балони за летене във въздуха.

Младата жена забеляза, че всички мъже носят пищни и добре напудрени перуки. Изведнъж си спомни, че си донесе перуки и венециански талк, за да ги продаде в Лондон. Доколкото знаеше, те бяха все още в трюма на „Летящият дракон“. Нямаше избор — трябваше да посети Адам Савидж.

— Е, аз тръгвам — заяви тя и побутна назад стола си.

— Ще те видим ли на двубоя утре вечер в обществената градина Мерибоун край Оксфорд Роуд? — осведоми се полковникът.

— Може би — отговори Антония. — Боксовите мачове не са ми особено по сърце.

— О, този ще бъде по-различен. Госпожица Стоукс, боксьорката, привлича огромни тълпи.

Шери поклати тъжно глава.

— Какво, по дяволите, им става днес на жените, та искат да приличат на мъже?

— Нямам представа, Шери — отвърна Тони.

Когато изкачи предните стъпала към къщата на Халф-мун Стрийт и позвъни, вратата отвори един много елегантен иконом.