Вирджиния Хенли - Прелъстен

Пуснаха котва в Хавър за през нощта с намерението да попълнят запасите си от вода. Според нарежданията на Савидж никой от екипажа нямаше право да напуска кораба след мръкване и всички, като че ли бяха склонни да се подчинят на заповедта. Затова пък той се направи, че не вижда, когато Максуайн и шотландецът поканиха няколко проститутки.

Тони не остана в кабината си, но предпочете да се разхожда усамотено по палубата, заслушана в музиката и смеховете на моряците не само от „Летящият дракон“, а и от спрелите наблизо други кораби. Само Ламанша я делеше от Англия. Дали скандалът от дуела бе забравен по време на едномесечното й отсъствие? Ами Бърнард Лам? Дали я чакаше, с намерението да си отмъсти, да я премахне при първа възможност?

Младата жена бе потънала в мисли, когато внезапно край нея безшумно премина неузнаваема в мрака фигура, толкова близко, че бе достатъчно да протегне ръка, за да я докосне. Тя остана неподвижна. И изведнъж си даде сметка, че това е Адам Савидж, който напускаше кораба. Позна го по уханието, което никога нямаше да обърка. Второто, което й подсказа, че това е той, беше начинът, по който се движеше — безшумно и грациозно като леопард. Носеше тъмни, груби дрехи, почти дрипи. Остави го да се отдалечи, без да произнесе дума. Нямаше да си позволи слабостта й към него да я заслепява до степен да не вижда, че той е опасен и страшен и вероятно зает с някаква незаконна, контрабандна операция. Не знаеше каква е тя. Нито пък искаше да знае.

Внезапно изгуби желание да стои повече на палубата. Щеше да се чувства много по-добре в малката си каюта. Изми се и легна в хамака си, като се люлееше и мислеше за всички пристанища, които бяха посетили през последния месец. Ритмичното движение скоро я унесе и тя потъна в щастливи сънища, в които присъстваше и брат й Антъни.

Около три часа сутринта някой я раздруса силно. Усети нечия длан върху рамото си и почти изгуби ума и дума от уплаха.

— Тони, не се страхувай. Това съм аз — прошепна Савидж.

В кабината бе тъмно като в рог. Младата жена спусна крака върху пода.

— Какво искаш, по дяволите?

— Имам нужда да ми помогнеш за нещо в кабината ми. Не искам да притеснявам екипажа. Ще дойдеш ли?

— Така мисля — отвърна сподавено Антония, решила, че става дума за нещо, което бе качил контрабандно на „Летящият дракон“.

Придвижиха се бавно и безшумно по коридора до каютата му. Там той се засуети край газената лампа, докато я запали. Тони се обърна точно когато Савидж смъкна износено черно палто от гърба си, като се питаше какво ли щеше да последва. Но последното, което бе очаквала, бяха думите му:

— В рамото си имам куршум и искам да го извадиш.

— Боже мили, защо не ми каза веднага? Само това може да се случи, като се промъкваш в подземния свят посред нощ!

— Спести ми лекцията, момче — рече тихо младият мъж.

Ризата му беше черна и по нея не се забелязваше нищо, но щом я съблече, Антония видя, че целият бе облян в кръв; очевидно бе изгубил доста.

На вратата се почука. Савидж кимна и повереницата му отвори. Беше господин Бейнс с чайник вряла вода.

— Благодаря ви, господин Бейнс — каза тя.

— Ще се справиш ли, момче? — попита помощник-капитанът.

— Ще се оправим — заяви лаконично раненият. — Искам ти да стоиш на пост и да пазиш от представители на закона.

Мъжът кимна и се оттегли. Когато Тони се обърна отново към Адам, той държеше ножа си върху пламъците на лампата. Сведе очи, докато бършеше кръвта от гърдите му. Когато пръстите й докоснаха мускулите, които си спомняше добре, тя помисли мрачно: „Не вярвах, че ще се озова толкова близко до него, и то така скоро.“ Огледа внимателно раната.

— Знам, че куршумът е заседнал в мускула — каза Савидж.

Младата жена пое безмълвно оръжието за дръжката. Поколеба се минута-две, докато събере смелост. Благоразумието й казваше, че трябва да побърза и да бръкне достатъчно дълбоко и решително, за да извади куршума от първия опит. Пое дълбоко въздух, прехапа устна и заби острието.

Кръвта рукна веднага и потече по гърдите на Адам. Повереникът му си отдъхна шумно, когато куршумът изтрака в легена. След това погледът й се насочи към барчето. В него имаше вино и ром. Бързо взе шишето с ром и го отнесе до масата. Отново се поколеба, но в този момент пациентът й рече:

— Мога да отделя ума си от болката.

Незабавно заля раната с алкохола; Савидж настръхна. Почувства леко задоволство, че той все пак бе усетил болка. Така му се падаше, трябваше да плати за извършеното от него престъпление, каквото и да бе то.