Вирджиния Хенли - Прелъстен

Савидж галеше прелестните й закръглени гърди, докато тя яздеше здравото му като мраморна колона бедро, научи я как да се самозадоволява, ако желанието й нараснеше прекомерно. Внезапно леденосините му очи я пронизаха и той каза:

— Защо да не поръчам да ни приготвят една вана? Ще можеш да измиеш златистата пудра от косите си и маската на пеперуда от красивото си лице, така че да видя как изглеждаш в действителност.

Обзе я паника.

— Не! Никаква баня. Колкото и да ми е тъжно, трябва да си вървя.

— Сладка моя, сигурна ли си по въпроса за банята? От теб се носи моята мъжка миризма — заяви дрезгаво той.

Тони поклати глава.

— Сигурно е вече дванайсет по обяд. Трябваше да си тръгна на зазоряване. Помогни ми да се облека.

Адам закопча златния й корсаж, но не успяха да открият златистите гащички. Най-накрая младата жена се отказа и облече направо обемната си тюлена пола. Краката я поведоха неохотно към вратата. Видя, че малкият златен ключ не е на мястото си, и насочи към него очи, пълни със сълзи.

— Не мога да ти го дам, докато не ми кажеш фамилното си име.

— Лам… бет — промълви тя.

Знаеше, че никога вече няма да бъде същата като преди. Леопардът се бе изправил край нея мрачен и замислен. Антония постави ръце на раменете му и се надигна на пръсти, за да го целуне за сбогом.

— Благодаря ти, Адам, за дара на познанието, който ми даде. Той е безценен.

Когато устните им се отделиха, той притисна ключа в дланта й.

Щом се озова в стаята си в „Каза Даниели“, младата жена поръча да й приготвят ваната. Едва след половин час се реши да влезе в топлата вода. Искаше да запази по-дълго мъжката му миризма по тялото си, целувките му по устните си. Един Господ знаеше дали някога щеше да ги почувства отново.

Изми златистата пудра от косите си, като не можеше да се начуди колко бяха пораснали от нощта, в която Роз ги бе отрязала. После ги опъна силно назад и ги върза на опашка. Облече бързо мъжките дрехи.

Приготви багажа си, като скри грижливо гримовете на дъното на торбата, и накрая, в последната минута, сгъна златния корсаж във форма на корона, за да го отнесе със себе си. Тюлената пола остави в гардероба, като призрак, който трябваше да бъде оставен в миналото и забравен.

Не изпитваше никакво съжаление за онова, което бе сторила. Беше възнамерявала да го прелъсти, но в крайна сметка прелъстяването бе дело на неговата уста. Чувстваше се прекрасно.

На връщане към кораба се отби да поръча солидно количество венециански талк, за да го продаде по-късно в Англия; той можеше да се използва не само като пудра за коса, а и за лице, тъй като бе за предпочитане пред опасното оловно белило.

Изпита облекчение, че пристигна на борда на „Летящият дракон“ преди капитана му. Излезе от кабината си чак като донесоха талка, за да наблюдава товаренето му в трюма. Тогава пристигна и Савидж. Но той дори не я попита какво бе купила, а се зае тихо с работата си. Мислите му бяха другаде и въпреки това знаеше точно какво става във всеки момент на клипера и какво прави всеки от мъжете на борда му. След като провери всичко от носа до кърмата, без да губи и минута, нареди да вдигнат платната. Англия очевидно го зовеше непреодолимо и той гледаше да се измъкне колкото се може по-скоро от Венеция.

През останалата част на този и през целия следващ ден той стоя сам до руля. Поведението му говореше красноречиво, че не желае никой да се приближава до него. Антония бе доволна. Най-добре бе двамата да стоят на разстояние един от друг.

Докато управляваше кораба из Адриатическо, а след това и в Средиземно море, Савидж забеляза, че младият лорд Лам се бе променил значително. Увил кърпа около главата си като останалите членове на екипажа, той се катереше по въжетата като маймуна. От слънцето бе започнал да придобива бронзов загар, а в поведението му забелязваше безгрижие, породено от нарасналата му самоувереност. Очевидно във Венеция с него се бе случило нещо, което го бе накарало да порасне. Адам го чуваше често да си подсвирква и тананика и дори бурята в Бискайския залив не успя да сломи високия му дух.

На младия мъж му се искаше да се чувства по същия начин. Опитваше се да намери думи, с които да опише обзелото го състояние. Не можеше да се каже, че е изпаднал в мрачно настроение, но определено бе доста замислен. Беше отишъл във Венеция да развратничи, а вместо това се бе увлякъл по една жена.

Любовното увлечение бе последното, което бе дирил, и въпреки това нямаше да замени венецианския си романс дори за всичкия чай на „Скокът на леопарда“. Беше обмислил толкова грижливо своето бъдеще след завръщането си от Цейлон. Бе построил Идънуд и избрал неговата стопанка, съвършената домакиня и съпруга на един политик. Всичко бе точно определено. Непредвидената среща със златната богиня във Венеция, която бе едва на половината на неговата възраст, внезапно го бе накарала да се почувства недоволен от живота си. Изруга грозно под носа си и я прогони от съзнанието си. Времето им заедно бе истинско блаженство, но бе твърдо решен да не мисли никога повече за нея!