Брайън Хейг - Убиецът на президента

— Елизабет е на мнение, че трябва да се омъжиш и да имаш пълна къща с деца. Толкова много, че да ги превозваш с автобус.

— Елизабет да си гледа нейната работа — отвърна тя, замълча за момент, после попита: — А ти?

— Питай Елизабет.

Тя се засмя, обърна се на една страна и ме погледна.

— Виж какво, искрено ти се радвам като партньор. Ти си умен и бърз, освен това станахме приятели.

— Точно така. А аз мисля, че…

— Млъкни и ме остави да свърша. Ние с теб се познаваме едва от вчера. Оттогава насам сме подложени на непрекъснат натиск, изживяхме тежки моменти и може би по тази причина сме малко превъзбудени. Ако направим… хм… и следващата стъпка, която, честно си признавам, възприемам като възможна… Как да ти кажа, Шон… Просто не го правя ей така.

— Това Елизабет не ми го съобщи.

Една ягода отскочи от челото ми.

— Престани, моля те!

— Винаги изпращам цветя.

Тя се усмихна, а аз изпитах чувството, че сме на ръба. Може би. До този момент бях безупречният джентълмен. Не забравих да сваля дъската на тоалетната, дори заех другото легло. Не бях привърженик на идеята да се нахвърлям на жените, а тя току-що ми беше обяснила, че не обича да увисва на мъжки вратове. Което означаваше две неща: или единият от нас надмогва себе си и прави първата стъпка, или и двамата напускаме стаята с непокътнати убеждения. И така, аз надмогнах себе си и поех към мястото, което, надявах се, малко мъже бяха посещавали. Иначе казано, станах и направих една крачка към леглото й.

В следващия миг и двамата подскочихме от острото жужене, изпълнило просторното помещение. Спогледахме се в миг на недоумение, после тя кимна.

— Моят е.

— Не — уточних. — И двата звънят.

— Мамка му! — Хукнахме едновременно към дрехите си с надеждата да открием час по-скоро мобилните си телефони. Джени ме изпревари.

— Марголд!

Секунда по-късно и аз докопах моя.

— Дръмънд!

— Къде си? — прозвуча в ухото ми гласът на Филис.

— Ами… Наблизо.

— Те… Те отново удариха, Шон. Грозна работа.

Вече го бях усетил по тона й. Всъщност гласът й видимо трепереше. Имах чувството, че плаче.

— Кажи за какво става въпрос.

— Трябваше… Трябваше да го предвидим, но не го направихме. Изобщо не се сетихме да охраняваме…

— Семействата! — ахнах аз.

Филис не каза нищо, а това означаваше, че съм улучил.

— Чие семейство?

— Ами те… Съпругата на Марк Таунзенд.

— Мамка му!

Почувствах се пълен глупак. Стана ми гадно. Как беше възможно да не се досетя?

— Моля те, тръгни веднага — обади се Филис. — Иди при него. В такъв момент Марк трябва да знае, че ние от Управлението, че ние всички сме…

Финалът на фразата бе заменен от продължително мълчание. После:

— Познавам Марк и Джоун от близо двайсет години. Имат една дъщеря, която учи в колеж. Джанис.

— Тръгвам! — скочих на крака аз. — Непременно ще открия тези типове, Филис! Обещавам.

— Направи го, моля те — простена тя и прекъсна връзката.

Започнах да се обличам. С едната си ръка Джени придърпваше пликчетата си, а с другата притискаше телефона към ухото си, попивайки подробностите на атентата.

Вече знаех какво се беше случило — както в буквален, така и в преносен смисъл: бяха ни хванали със смъкнати гащи. Най-сетне разбрах какво ме беше глождило през цялото време, но за съжаление твърде късно. За Джейсън Барнс това беше вендета — колкото лична, толкова и безгранична. Като омразата между фамилиите Хатфийлд и Маккой — кръвопролитна и разпростираща се далеч отвъд държавните служители, които според него са били пряко отговорни за самоубийството на баща му. Барнс бе човек на вярата, твърд фундаменталист, който без колебание би се подчинил на библейския постулат „зъб за зъб и око за око“. Или майката за бащата, родителят за разгневения син.

Последиците от една бомбардировка са най-страшното нещо на света, най-тежката форма на убийство. Като офицер от пехотата ми се случи да помагам при разчистването на една бомбардирана казарма в Близкия изток. Никога няма да забравя ужасната гледка, нито пък характерната миризма на изгоряло месо, кръв и разпилени вътрешности.

Джоун Таунзенд е била някога агент на ФБР и за нея с пълна сила важеше максимата „веднъж ченге, завинаги ченге“. Животът й бил забележително подреден и дисциплиниран, била човек на винаги предвидимите навици: църква в неделя сутрин, посещение на химическото чистене всяка сряда, натоварване на сърдечносъдовата система три пъти седмично, винаги сутрин, във фитнес залата „Голд“, част от търговския център „Тайсънс Корнър“.