Брайън Хейг - Убиецът на президента

Да не говорим за съучастниците му, които, според терминологията на ФБР, и до този момент си оставаха НС, или „неизвестни субекти“. Това означаваше, че те могат най-спокойно да ходят където си поискат, да пазаруват храна, да наблюдават пътните заграждения и да набелязват мишени, оставяйки Джейсън на спокойствие в тайната бърлога, най-вероятно зает с генерално планиране и организация. Но стига вече с този прекален оптимизъм.

В един момент Филис явно бе решила да приключи аудиенцията, тъй като спря поглед върху мен и попита:

— Можеш ли да посочиш нещо, което сме пропуснали или недогледали?

— Не.

— Мислиш ли, че ще нападне Марк Таунзенд?

— Мисля, че дори ако оттук нататък се представя два пъти по-зле, той пак ще надуши засилената охрана и ще смени посоката.

Тя кимна и промърмори:

— Положението не е розово, а?

— Положението е отвратително! — отсякох. — Практически ние седим и чакаме следващия му ход, като се молим да направи грешката, която до този момент не е направил.

— И аз съм на същото мнение — въздъхна Филис и добави: — Да се надяваме, че следващият му ход няма да е толкова ужасен.

— Ако ти си мишената, той несъмнено ще бъде такъв — мрачно подхвърлих аз.

— Несъмнено — кимна тя, после ме огледа и подхвърли: — Като говорим за ужасни неща, нека ти кажа, че и ти изглеждаш така.

Ами да. Нали се опитвах да изглеждам страшно? Разроших косата си и потънах още по-дълбоко в стола.

— Добре съм, шефке — прозях се аз. — Малко съм уморен, гладен и мръсен, но иначе съм добре.

— Иди да се изкъпеш и да поспиш, Дръмънд — посъветва ме тя. — Няма полза от теб, ако не си в състояние да мислиш. А само господ знае какво още ни чака в днешния ден.

— Е, след като настояваш — промърморих и започнах да се надигам.

— Изобщо не настоявам — отвърна тя и ми хвърли любопитен поглед. Бях на крачка от изхода, тъй като очаквах, че настроението й всеки момент ще се промени. — Остави си номера в командния център, защото може да…

Затворих вратата, без да я изслушам докрай.

Елизабет си беше на мястото, точно пред офиса на Джени. Видя ме и на лицето й се появи усмивка. Не знам защо, но тя ме харесваше. Вече ви споменах, че жените по принцип са слаби в преценките си за мъжете. Отвърнах на усмивката и рекох:

— Добро утро, Елизабет. Дали нейно величество е готова за пътуване?

— В момента говори по телефона.

Облегнах се на бюрото й и зачаках. Разменихме си по няколко незначителни, но приятелски фрази, след което тя ни в клин, ни в ръкав изтърси:

— Мисля, че тя ви харесва.

Обикновено не позволявам на клюкарките да си пъхат носа в моите работи, но с тази беше по-различно.

— Е, знаеш как е — рекох. — Ние сме партньори, вероятно и приятели.

— Не, това е друго — беше категорична Елизабет. — Тя ви намира за привлекателен и… секси.

— Никога ли не е споменавала и умен?

Елизабет се разсмя, после млъкна и се замисли. Вероятно се питаше докъде може да стигне. След което обяви:

— Тя има нужда от мъж. Отдавна би трябвало да има и деца. Били ли сте женен?

— Не.

— Никога? На колко години сте, майоре?

Оттук нататък нещата можеха само да се влошават, ето защо аз посочих халката й и попитах:

— А ти от колко време си омъжена?

— От двайсет и седем прекрасни години! Имам седем деца, три момичета и четири момчета. А съвсем наскоро ми се роди и внуче.

— Охо! Това са доста…

— Деца. Да, знам, че е така. А вие не искате ли да имате деца?

— Не мога ли просто да взема назаем от теб?

— Колко?

Бях на ръба. Всеки момент щях да убия Елизабет, а може би и себе си. За щастие червената лампичка на телефона й престана да мига и аз побързах да кажа:

— Я по-добре да я хвана, докато е свободна! — С тези думи отворих вратата на кабинета и мушнах главата си в процепа. — Още ли си на същото мнение?

— Да, защо не — отвърна Джени.

В отговора й долових известна доза несигурност и ведата подхвърлих:

— Може би не бива да го правим.

— Както се развиват нещата, май ще се окажеш прав.

Замълчахме и започнахме сравненията. Едно беше да висим тук и да чакаме нещо да се случи, а съвсем друго: добра закуска, душ, малко сън, а може би и нещо повече.

— Вземи си мобилния — рекох.

Тя кимна и посегна за чантичката си.

— Преди малко разговарях с Джордж.

— Какво прави той?

— Поел е прякото ръководство на охраната на Таунзенд.

— Умно момче. Грижиш ли се за шефа, и той ще се погрижи за теб.

— Не е по-умен от нас — усмихна се тя.