Елена Павлова - Долу спи убиецът

Беше беден квартал, железницата минаваше наблизо и силовото поле на купола отстоеше има-няма на десетина метра от последните къщи. Би могло да се каже, че мястото е еквивалент на Стената на Куполите, ако Северните провинции можеха да имат Стени. Само дето беше… ами, различно. Много по-спокойно, на първо място. Твърде спокойно, не на последно.

Поне за това си мислеше Стреч, седнал на стълбите пред входа на пансиона.

Не го наричаха хотел, понеже хотелите, ами, тъй де, бяха нещо различно. Тук хората идваха и понякога оставаха, а друг път си отиваха, тъй че и странноприемница не беше, макар че имаше столова и кухня, и дори готвач, и беше евтино. Но ако искаш да се напоркаш, казваше обикновено Силия, направи си труда да идеш до кръчмата и най-добре да дремнеш край някоя кофа за боклук после. И… абе, пансион си беше, откъдето и да го погледнеш.

Не че имаше много за гледане. Беше стара сграда, довоенна, един Север знае за какъв дявол са я използвали преди Провинциите. Но имаше към шейсет стаи, и столовата, и даже зала за заседания на третия етаж; беше дълга, правоъгълна като кутия, с мръсни прозорци, втренчени от едната страна към нищото отвъд силовото поле, а от другата — към не чак тъй далечния океан. И имаше стълбище пред голямата, някога остъклена врата, и паркинг отстрани, и даже още стърчаха колчетата на бариерата по-нататък, а първите къщи се бяха намърдали чак накъм стотина метра нататък, все едно хората се бяха побоявали да строят по-наблизо.

Стреч си седеше на стълбите и зяпаше, и умуваше, и пушеше цигарка; и видя откъм града да се задава Дейви. Ухили му се — трудно беше да не му се ухили човек. Дейви… къмто шести месец вече караше в пансиона. Работеше в някоя от ония, книжестите компании, редактор бил казваха, каквото и ще да значи това. Беше към петдесетте, среден на ръст, един такъв кльощав, но с едър кокал и вените по ръцете му бяха изпъкнали като въжета. Въздлъжката му прошарена коса беше къдрава и, както си я вързваше ниско на тила, подскачаше на раменете му като заешка опашка. Носеше сребърна обеца във формата на гарван и всеобразни оръфляни дрешляци; на работа ходеше с костюм, но когато си оставаше в пансиона, обикновено намяташе изтъркано и прокъсано тук-таме яке без ръкави. Много смешно ходеше: с обувките за работа горе-долу биваше, но като беше със сандали, краката му шляпаха тежко-тежко и някак целият се отпускаше и прегърбваше, все едно очаква земята да изпружинира изпод него. И носеше очила, иззад които зеленикавите му очи все изглеждаха широко отворени и някак учудени. Горната му устна беше пресечена от дебел белег и стърчеше напред все едно аха да каже: „Ау!“. Силия го наричаше „безобиден“, но Стреч все си мислеше, че не е точно това. От Дейви лъхаше на една такава наивност и невинност, че безобиден звучеше направо като обида спрямо него. Смешен неудачник, ето какъв беше. Не можеше човек да не му се ухили като го види.

Ей го и сега: шляпаше си по асфалта, прегърбен и изпънал глава напред като изумена костенурка, в едната си ръка държеше торбичка и я люлееше напред-назад, но свободната му ръка висеше като отсечена край хълбока, никога не я движеше в такт с ходенето; с левия крак и понакуцваше понякога.

— Хей, Дейви! — приветства го Стреч, когато се приближи. — Цигарка?

— Чьакай да’с фърлйя сладоледа! — отвърна Дейви и се ухили срамежливо.

— А, значи това носиш! Що си се размотавал до магазина в тая жега?

Стреч и не очакваше да получи отговор: пансионерът хлътна във входа, шляпането на сандалите му се отдалечи и след известно време пак се усили.

Поседяха двамата и попушиха в мълчание. Дейви даже имаше смешен начин и за това: държеше цигарката в лявата си ръка, а не в дясната, и все я въртеше между показалеца и средния си пръст, като да я намества, и току я прихващаше с палеца си — май само когато съвсем се зарееше нанякъде. Стреч с любопитство се взря в пръстите му, за кой ли път. Все го учудваше този навик: да държиш цигара между връхчетата на палеца и показалеца, почти на ръба на филтъра; другите три пръста са присвити и изтеглени силно назад, но някак подредени по протежение на цигарата. Дейви държеше дълъг маникюр, над половин сантиметър, но не го заостряше, както беше модерно в града напоследък. Хората му викаха псевдонокътници, нали куполнягите си слагат поднокътни остриета, тук не практикуваха толкова приставки, но острият нокът, намазан със силиконов втвърдител, също е опасно оръжие… може даже да се порежеш, ако не внимаваш. Стреч мразеше тая мода; Дейви обаче не си ги остреше. Неговите бяха заоблени и малко плоски на върха, само на кутретата бяха два пъти по-дълги. Всъщност направо си държеше цигарата между ноктите на палеца и показалеца, много смешно. И току се сепваше и я прехвърляше в нормално положение.