Брайън Хейг - Убиецът на президента

— Звучи ми разумно — рекох.

— Постепенно стеснихме кръга до петима цивилни служители.

— Бройка, която е удобна за работа…

— Да, така е. Но именно тогава се сблъскахме с тухлен зид. Всичките заподозрени бяха безупречни служители, всички имаха алиби. По тази причина изпратихме списък с имената им на Отдела за поведенчески науки и поискахме профилиране, за да стигнем до най-вероятния извършител.

Прозвуча ми съвсем разумно, но Джени поклати глава и промърмори:

— Желая им късмет!

— Какво искате да кажете? — изненадано я погледна генералът.

— Искам да кажа, че ОПН е затънал до гуша в серийни убийци, серийни подпалвачи, серийни изнасилвачи, а напоследък и в серийни снайперисти! — Извърна се към Ерик и попита: — Получихте ли отговор?

— Още не.

— Вероятно няма и да получите — уведоми го тя. — ОПН получава около десет хиляди подобни искания годишно — от ФБР, от регионални и локални полицейски участъци в цялата страна, а напоследък и от чужбина, защото славата на отдела вече е стигнала и дотам. Но в него работят много малко хора и те са силно претоварени. Вашият случай е твърде неясен и тривиален, за да привлече вниманието им. По всяка вероятност е някъде към дъното на купчината входящи молби.

Джени се извърна към мен, почука по стъклото на часовника си и рече:

— Крайно време е да тръгваме!

Кимнах, останалите — също. Вероятно бяха съгласни, че трябва да тръгваме.

Генерал Тингъл се изправи и ние сторихме същото.

— Предупредих ви, че ще бъде трудно да изолирате един отделен случай — рече той.

— Елиминацията е толкова важна, колкото и идентификацията — сви рамене Джени. — В крайна сметка изключихме три случая, които нямат отношение към нашите задачи.

В тази светлина побързах да добавя:

— Но хората ви трябва да продължат да търсят, генерале. Възможно е няколко подобни случая да са се изплъзнали от скрининга на ФБР, да не говорим да възможността конкретният случай изобщо да не е докладван там.

Тингъл зае позиция между двама ни, хвана ни за ръце и ни поведе към вратата. Сякаш нямаше търпение да се отърве от нас.

— След един час тук ще гъмжи от следователи — промърмори той. — Аз ще разпратя до всички поделения на ОКР по света искане за информация относно крадени или изгубени оръжия. Ако открия нещо, ще ви се обадя.

Най-щастлив от раздялата с нас изглеждаше Ерик Танър. Казахме „довиждане“ на всички присъстващи, после напуснахме сградата и се качихме във военния джип, който щеше да ни закара до хеликоптера. Джени навъсено мълчеше. През цялото пътуване не каза нито дума.

За щастие Джимбо бе успял да докопа отнякъде термос с кафе и две чаши и аз изведнъж го видях в нова светлина. Човек кара на адреналин до определено време, след което може да му помогне само кофеинът.

Хеликоптерът излетя, а Джени продължаваше да мълчи. Измина доста време, преди да се обърне към мен и да попита:

— Мислиш ли, че имахме някаква полза от всичко това?

— Май не.

От гърдите й се откърти тежка въздишка.

— За мен беше много… разочароващо. — Замълча за момент, после поклати глава. — А онова копеле Танър направо ме накара да побеснея!

— Според мен между вас цареше пълно разбирателство — ухилих се аз.

— Не, сериозно. Скъса ми нервите!

— Мен донякъде успя да ме заблуди — признах аз.

— Какво самодоволство, господи! Не помня да съм се натъквала на по-калпава полицейска работа! Всички в ОКР ли са такива аматьори?

— Не, това би било твърде несправедлива оценка.

— Тъй ли? Ако аз предложа на шефовете си такава несмаслена теория, със сигурност ще нося кафе и фъстъци на чиновниците от архива!

— Всемогъщи боже! — вдигнах ръце аз. — Тази сутрин май сме станали накриво, а?

— Забравяш, че изобщо не сме лягали!

— О, това обяснява всичко.

— Няма ли най-сетне да станеш сериозен? — Тя май наистина беше в лошо настроение, защото добави: — Не би трябвало да ти напомням, че всяка минута е скъпоценна за нас. А онова там беше чиста загуба на време!

— Окей. Така ще докладваме.

Тя извърна глава към единия прозорец в кабината, аз — към другия.

Не бях я виждал в подобно настроение от първата ни среща, когато пищовът наистина беше опрян в главата й. Но както казваше един мъдър човек, жените винаги говорят на два езика, единият от които е вербален. Имах обаче чувството, че знам за какво става въпрос — не за Ерик Танър, а за Джордж Мийни. Двамата наистина си играеха номера. Той я беше захапал още от първия ден, правейки всичко възможно да провали кариерата й. Един господ знаеше колко доноса беше написал срещу нея. В качеството си на неин шеф Джордж бе имал много подобни възможности и положително се бе възползвал от тях. Единственият шанс на Джени беше да прави разкрития и никога да не попада в задънена улица.