Брайън Хейг - Убиецът на президента

След още няколко минути мълчание тя изведнъж ме сграбчи за ръкава и ме придърпа към себе си.

— На кучка ли приличам?

— Не — отвърнах. — Аз просто умея да си държа устата затворена.

— Знам, че съм кучка — мрачно процеди тя.

— Ами всъщност…

— Извинявай. Дължи се на липсата на сън, а вероятно и на липсата на закуска.

Отново не отговорих.

— Като приключим с доклада, нека да си вземем онази хотелска стая — подхвърли тя.

Интересно начало на деня, няма що.

Слязохме от хеликоптера, направихме няколко крачки по бетонната настилка, след което спряхме и стиснахме ръце. Споразумяхме се да докладваме максимално кратко и да бъдем навън за нула време. На практика се чувствах добре до момента, в който Джени спомена за храна и сън. След това обаче Павлов встъпи в правата си и аз започнах да си влача задника — в буквалния смисъл на думата.

Но на входа на сградата се сблъскахме с Морт Силвърман, който, опрял гръб на стената, настървено пафкаше дълга и евтина пура. Именно пурата, комбинирана с напращялата физика и измачкания костюм, го караше да прилича на Дани де Вито на фона на несполучлив филмов декор. Фактически все още не бях срещнал агент на ЦРУ, който да прилича на Джеймс Бонд. Повечето от тях — подобно на Морт и Филис, приличаха на продавачи от местния супермаркет. Разбира се, въпросът не беше как изглеждат, а как мислят. Запознах Джени и Морт, които си размениха по една-две банални любезности.

Веднага забелязах, че Морт е стъпил върху лявата ми обувка. Изтълкувах го като тайно настояване да не ходя никъде. Джени каза, че трябва да провери телефонните си обаждания, обърна ни гръб и се отдалечи.

Морт дръпна от пурата си, изпусна облак дим и попита:

— Имаш ли една минута?

— За теб дори две — усмихнах му се аз.

— Имам две новини. Коя искаш първо — добрата или лошата?

— А какво ще кажеш за ритник отзад?

— Добре, добре — усмихна се той. — Познаваш ли човек на име Джордж?

— Защо? Да не би да са го гръмнали? Ако е така, започни с него!

— Ще ти се, а? Той звънна на Филис, докато бях при нея. Ще ти кажа само едно — пази си задника от тоя тип!

— По какъв проблем се обади?

— Не чух кой знае колко, но все пак беше достатъчно, за да разбера, че те плюе, при това здравата.

— Благодаря за информацията. Задължен съм ти.

— Така е. А сега ще ми бъдеш задължен два пъти. Знаеш ли какво е „Хищник“?

— Май беше някаква търсачка в интернет — свих рамене аз.

— Вярно е колкото твърдението, че Кинг Конг е вид маймуна. Това е специална система, собственост на ФБР. А Агенцията за национална сигурност разполага с разширена версия, която има международен обхват. Пускаш в нея определено име или израз и тя започва да го търси сред милиардите телефонни разговори и имейли по света. Когато попадне на съответното име или израз, автоматически записва целия разговор.

Вероятно спомнил си, че съм пълен инвалид в областта на технологиите, Морт ми хвърли един дълъг изпитателен поглед и едва после добави:

— Филис накара Питърсън да вкара в системата фразата „сто милиона долара“, плюс няколко нейни вариации.

— Добра идея — кимнах. — Хванаха ли нещо?

— Куп неща. От банки, охранителни фирми и Конгреса на САЩ. — Той млъкна, за да дръпне от пурата си. — Плюс серия от доста интересни трансфери. Някой се е заел да превърта сумата от сто милиона долара през дълга редица от банки.

— Обясни ми.

— Само през последните дванайсет часа тая кошница с мангизи премина през шест-седем банки.

— Ясно. Защо толкова сложно?

— Ти ми кажи.

— Пране на пари? — подхвърлих след кратка пауза аз.

— Едва ли. Свързах се с едни хора в Министерството на финансите, много добри момчета. Нали те се занимават с подобни гадости? Всъщност не точно с пране на пари, а с търсене на укрити пачки.

— Има ли разлика? — вдигнах вежди аз.

— И аз това ги попитах — засмя се Морт. — Обясниха ми, че имало факири в избягването на данъци и именно те си въртели парите. Дългата верига от банки е трудна за проследяване и данъчните им губят следите.

— Разбрах.

— Попитах ги и съвсем конкретно: ако на човек му предстои незаконно плащане — например сто милиона долара, така ли ще постъпи? Точно така, отвърнаха ми те. След няколко превъртания мангизите губят идентичността си. Достатъчно е да се използват услугите на някои финансови институции в Швейцария, Кайманите и няколко по-малки тихоокеански островчета с по-либерален или по-скоро никакъв банков контрол, след което за всеобщо учудване никой не знае откъде са тръгнали парите.