Брайън Хейг - Убиецът на президента

— А какво не допускаш?

— Не виждам откъде и как Джейсън Барнс е познавал тези хора, не виждам как ги е убедил да се присъединят към него, не разбирам какво би ги накарало да направят немаловажния скок от кражбата и черноборсаджийството до убийството.

Излагаше доводите с желязна логика, на която не можех да противопоставя нищо. Но, от друга страна, отричайки теорията на Танър, ние не бяхме проверили съответните улики и това ме наведе на една идея. Извиних се, направих няколко крачки встрани и позвъних на Чарлс Уордъл.

Представих му се и той веднага възкликна:

— Исусе Христе! Чухте ли какво се е случило с жената на Таунзенд?

— Гледам право в останките, наистина е ужасно — отвърнах аз. — А сега искам отговор на няколко въпроса: чували ли сте Барнс да се е появявал в близост до Форт Худ или Килийн? Да, в Тексас. — Изключих, за да дам възможност на Уордъл да позвъни на хората, които щяха да извършат съответните проверки. Той ме набра след броени секунди. — Аха, ясно — промърморих. — Кога?

Прибрах телефона в джоба си и се върнах при Джени.

— Барнс е бил във Форт Худ, и то цели два пъти. Веднъж е бил част от охраната на вицепрезидента при негово посещение там, а след това е останал три седмици в базата като резерв на охраната на президента, който прекарал годишния си отпуск в своето тексаско ранчо.

— Кога?

— С вицето — преди близо две години. А последния път — миналото лято.

— Не се връзва. И преди две години, и миналото лято той дори не е подозирал, че ще пожелае да извърши всичко това.

— Но е бил там.

— Да, така е. Виж, аз не го изключвам. Вече нищо не изключвам.

— В такъв случай, нека поразсъждаваме още малко по темата. Би ли могъл да научи за кражбите на оръжия в „Худ“?

— Напълно възможно. По принцип тайните служби координират тези визити с местната полиция. Предварително изпратеният екип се запознава с всички заплахи от местен характер, с отделни откачалки и цели престъпни мрежи. — Тя вдигна глава да ме погледне и добави: — Ти си прав.

— Възможно ли е да е получил информация директно от ОКР?

— Най-вероятно да. По този начин е научил, че съществува престъпна верига, а може би дори и имената на предполагаемите участници в нея. — Замисли се за момент, после добави: — Сега ми се иска Танър да беше демонстрирал по-голяма убедителност.

Аз също се възползвах от кратка пауза за размисъл, след която попитах:

— Какво друго пропускаме?

Дойде моментът и двамата да се замислим. Когато човек направи голям и съществен пропуск, обикновено се сеща да погледне през рамо, за да види дали не е изпуснал и нещо друго на пътеката. Мислено се върнахме по стъпките си под едно колкото категорично, толкова е неприятно за нас мото: Джейсън Барнс се оказа по-умен, отколкото очаквахме, а ние — не толкова интелигентни, колкото се мислехме. В крайна сметка тя беше тази, която наруши мълчанието.

— Джейсън би трябвало да си дава сметка, че изчезването му автоматично го превръща в главен заподозрян, нали така?

— Точно така. И без съмнение е знаел какво следва — задълбочени проверки и анализи на миналото му, включително и контакт с майка му.

Джени кимна.

— Което означава, че сме запознати и с мотивите му и вероятно ще изработим списък с евентуалните му мишени — добави тя. — Ние го подценихме, Шон. Напълно възможно е да има психически отклонения, но иначе е истински гений!

— Значи ние вярваме, че сме на крачка зад гърба му, а той знае, че е на десет метра пред нас.

— Не бих… Всъщност да, така е. — След което ченето й изведнъж увисна, а пръстът й се насочи към високата фигура на мъж, изправил се малко встрани от групата на следователите: — О, господи! Той не бива да е тук!

Проследих погледа й. На десетина метра от нас се беше изправил Марк Таунзенд, облечен в същия син костюм и същата грозна вратовръзка, с ръце в джобовете на панталоните. Очите му гледаха втренчено суматохата, в която действаха неговите подчинени.

Подчинявайки се на един и същи инстинкт, ние едновременно се устремихме към него. Той изобщо не ни обърна внимание, а очите му останаха заковани върху преобърнатия и обгорял скелет на сивата „Краун Виктория“. Спряхме на крачка от него, инстинктивно заставайки от двете му страни. Не знаехме какво да кажем на горкия човек, който безмълвно оглеждаше останките от колата, съпругата, а вероятно и живота си. Аз лично не помня друг такъв миг. Бях напълно лишен от дар слово, беше ми адски тежко.

Но все някой трябваше да наруши изгарящото мозъка мълчание, затова се стегнах и промърморих: