Брайън Хейг - Убиецът на президента

— Приемете нашите най-искрени съболезнования, сър…

— Това е ужасно, наистина — добави Джени.

Той с нищо не показа, че изобщо ни е чул, не ни и погледна. Изтече доста време, преди от устата му да излетят тихите и объркани думи:

— Джоун беше… Тя нямаше никаква представа.

Останалото потъна в дълбоко стенание.

Бяха ми необходими сериозни усилия на волята, за да докосна ръкава му.

— Мястото не е подходящо за вас, сър — казах. — Моля, разрешете да ви изпратя до колата.

Той продължаваше да не поглежда към мен.

— Аз… Аз бях…

Проследих погледа му и замръзнах от ужас. Един от агентите се наведе и вдигна нещо от земята в близост до обгорялата кола. В момента, в който го приближи до очите си, стана ясно, че е женска ръка, отрязана като с нож в областта на китката. Без да си дава сметка, че има публика, агентът я огледа от всички страни, след което я пусна в специалната торбичка за веществени доказателства.

— Елате! — извиках аз, дръпнах ръката на Марк Таунзенд и го поведох към тълпата зяпачи и агентите, които им пречеха да се приближат към мястото на трагедията. Видяха ни, че се приближаваме, и ни направиха път. Втурнахме се през коридора от сиви и разкривени от ужас лица. Две телевизионни камери ни засякоха, репортерите до тях вдигнаха микрофоните към устните си. Директорът отпадаше все повече, краката му започнаха да се подгъват. От устните му излитаха неразбираеми звуци, примесени с ридания. Напрегнах мускули да го подкрепя, защото ми беше ясно, че Марк Таунзенд е изпаднал в шок и пред краката му е зинала бездънна пропаст.

Пред очите ми изплува дълга синя лимузина. Миг по-късно я забеляза и Джени, която яростно размаха ръце, за да привлече вниманието на двамата бодигардове до нея. Стегнах хватката си и насочих Таунзенд към колата. Бодигардовете най-сетне се сетиха да ни посрещнат и единият подхвана директора от другата страна.

— Какви ги вършите? — изкрещя извън себе си Джени. — Как го пуснахте тук?

— Ами той… Искам да кажа, ние… — запелтечи човекът. — Той ни заповяда да го доведем!

— Идиот! — окончателно побесня партньорката ми, след което напълни дробовете си с въздух и направи опит да се овладее. — Откарайте го у дома! Използвайте радиостанцията си, за да научите в кой колеж учи дъщеря му и накарайте диспечерите да изпратят самолет, за да я доведат тук! Намерете семейния свещеник на Таунзенд и го изпратете по спешност в дома му. Не го пускайте да влезе, докато не се появи пасторът, не го оставяйте сам! Разбра ли какво ти казах?

— Тъй вярно, госпожо.

— Повтори!

И онзи повтори заповедите й, при това почти дословно.

Но вече беше късно. Злото беше сторено и никакви фокуси не можеха да го маскират. Марк Таунзенд бе станал свидетел на неща, които никой жив човек не би трябвало да вижда!

Настаних го на задната седалка на лимузината, после се пресегнах и му закопчах колана. Глупав жест, който ми хрумна в момента, но беше израз на дълбоката ми загриженост за този човек. Тълпата зяпачи и телевизионните камери безмълвно следяха как охраната отвежда директора на най-превъзнасяната и доскоро най-страховитата силова организация в страната, изведнъж превърнал се в напълно разбит духовно старец, забил поглед в обувките си…

Опитах се да си представя как Джейсън Барнс би измислил сценарий с по-голям театрален ефект, но не успях. Просто не успях.

В порно бизнеса съществува изразът „кадър, носещ големите пари“, който се отнася за снимките на върховния момент, на самата еякулация. Спомних си за него, тъй като Джейсън току-що бе режисирал кадър за един милион долара — постижение, което трудно би могло да бъде надминато.

Но може би отново го подценявах. Поклатих глава и си напомних да не го правя.

Двамата с Джени закрачихме един до друг по посока на Джордж Мийни, който не беше помръднал от мястото, на което го бяхме забелязали. Очевидно бе потънал в някакво съзерцание. Насочи поглед към нас, премигна няколко пъти и попита:

— Това Таунзенд ли беше?

— Да — отвърна Джени. — В недобра форма.

— Ще му трябва дълъг отпуск — добавих аз. — Не е зле ти да позвъниш на заместник-директора и да му кажеш, че е негов ред.

Джордж изглеждаше така, сякаш той се нуждаеше от дълъг отпуск, но въпреки това кимна.

Посочих към телевизионните екипи.

— След няколко минути тук ще цъфнат десетки камери. Назначи някой като Бътърман да поговори с тях и да ги разкара.

Огромното значение на случилото се най-сетне започна да пробива дебелата броня на самосъжалението му.