Брайън Хейг - Убиецът на президента

— Твърде далечна вероятност…

— Да разполагате с по-близка? Трябва да го направите, генерале. Вие оставихте играчките в пясъка, време е да си ги приберете.

Тингъл явно не хареса метафората, но възприе съвета и ме увери, че в най-скоро време ще има отговор. Продиктувах му номера на клетъчния си телефон и изключих.

— Хитро — стрелка ме Джени. — Дори за миг не бих допуснала подобна възможност.

— Щеше да бъде наистина хитро, ако се бяхме сетили за нея няколко часа по-рано — кисело отвърнах аз.

— Стига си гледал назад! — скара ми се тя.

— Виж какво, искам да ти се извиня за Джордж — промърморих след кратка пауза аз. — Дадох му идеална възможност да ти забие ножа.

Тя не възрази на определението ми.

— В момента важното е да спрем Джейсън Барнс, нищо друго няма значение! — въздъхна партньорката ми, после тихо добави: — Той иска да се надлъгваме, Шон. И трябва да признаем, че много го бива в тая игра.

Разбирах прекрасно какво иска да ми каже, но държах да чуя и разсъжденията й.

— Обясни ми — рекох.

— Той знае как работим ние, как функционира бюрократичната машина. А тези бързи, изненадващи и тежки удари имат за цел да ни извадят от равновесие и да ни накарат да се хванем за гушите. Той е наясно с нашата индивидуална и институционална склонност да си пазим собствените задници.

Напълно вярно. Което не ми пречеше да се учудя на ефикасния начин, по който раздаваше картите Барнс.

— Признавам, че наистина го подцених тоя клоун — изръмжах на Джени аз. — Нищо в миналото му не предполагаше, че ще се окаже такъв хитър мръсник.

Тя стисна ръката ми.

— С такъв баща той е израснал затворен, умело прикривайки своите чувства, своите предимства и недостатъци. Имаме работа с една забележително двойствена личност — дълбоко религиозен и същевременно хладнокръвен убиец; служител на държавата, който се обръща срещу нея и иска да я унищожи; човек, който се е заклел да пази живота на президента, но сега иска да го убие. Джейсън Барнс е индивид със силно разстроена самоличност, който сигурно не може да се познае в огледалото.

Джени се свърза с оперативния център и съобщи на дежурния офицер, че пътуваме натам. После поиска използването на средствата за спешен контакт, тъй като извънредното заседание беше наложително.

— Няма ли начин да се измъкна от предстоящия обвинителен цирк? — коментирах аз. — Имам предвид заседанието.

— Не — отсече тя, погледна часовника си и стъпи на газта.

Облегнах се и затворих очи. Отново изпитах гадното чувство, че нещата се развиват все по-зле и по-зле.

Марк Таунзенд нямаше да се появи.

Нито пък Джордж Мийни, който остана на мястото на атентата, доброволно поел функциите на ръководител на операцията и обществен говорител. От това следваше, че Мийни нямаше да остави пръстови отпечатъци върху нашето решение, каквото и да е то. Една мисъл, която няма как да не му е минала през главата.

Както и да е. Преди да влезем в заседателната зала, Джени се свърза с Бюрото и оттам обещаха да изискат честотите на мобилните ни телефони с оглед евентуалното засичане и подслушване на всеки, който се свърже с тях.

Отряди за бързо реагиране заемаха позиция на различни точки в града, а във въздуха бяха вдигнати пет хеликоптера със снайперисти. Идеята беше Бюрото да засече лошите в момента, в който се обадят, а отрядите за бързо реагиране да свършат останалото. Щрак и готово. Край на играта.

Но настроението в заседателната зала съвсем не беше празнично. Макар и далеч от паниката, хората бяха мрачни и потиснати.

Всички бяха наясно, че рано или късно някоя сенатска комисия ще започне разследване, а ние съответно ще започнем да си забиваме ножове в гърба. Не е лесно да създадеш дружеска атмосфера между хора, чиято единствена мисъл е да си запазят задника. В подобни случаи изобилстват фалшивата любезност и пресилените усмивки.

По силата на старшинството челното място бе заето от Филис, която очевидно го възприемаше в комплект с отговорността за целия кошмар. Заместник-директорът на ФБР Роджър Хамърсли беше надлежно уведомен, че поема функциите на ръководител, но новината го завари в Сиатъл — на шест часа полет от Вашингтон и на около три хиляди километра от евентуалните обвинения. Блазе му. На този свят все пак има хора с късмет.

Все още бяхме на крака и си разменяхме незначителни фрази, тъй като чакахме появата на най-важната фигура. Не след дълго вратата се отвори и на прага се появи мисис Нанси Хупър. Зад нея се виждаше тълпа агенти на тайните служби, които явно бяха толкова много, че коридорът им беше тесен.