Брайън Хейг - Убиецът на президента

— Добра идея — рекох.

— А сега се отпусни — усмихна се тя. — Бюрото не обича да заплашват безстрашния му лидер. Скоро ще пипнем Барнс, ще видиш.

Кимнах с надеждата, че оптимизмът й не е безпочвен. Но една стара истина гласи, че надеждата за добър изход невинаги води до такъв. А и нещо ме гризеше отвътре. Продължавах да изпитвам чувството, че нещо липсва. Нещо очевидно, или което би трябвало да е очевидно. Но какво? Май наистина имах нужда от няколко часа сън.

— Върви да си измиеш зъбите — подхвърли Джени. — Ако Таунзенд подуши, че си пил, като нищо ще заповяда да те разстрелят!

— Аз не работя за него.

— Знам. Но нима мислиш, че му пука?

Господи! Армията наистина започваше да ми липсва. Там поне знаеш къде си стъпил и кой може да те бутне. Трудно е да изградиш добра защита, когато не знаеш къде е фронтът и кой дебне в тила.

И тъй, влязохме в сградата. Джени се насочи право към дамската тоалетна, а аз — към мъжката. Старателно си измих зъбите, наплисках лицето си и направих опит да прогоня мрачните мисли от главата си.

Май вече ви казах, че агент Марголд е много привлекателна млада дама. А през последните няколко часа ние постоянно допирахме рамене, докосвахме ръце и правехме онези дразнещи жестове, които обикновено правят хората, които нямат търпение да скочат в леглото. Или пък само така ми се струваше и тя беше просто едно добро момиче, което иска да ми помогне.

В действителност ние бяхме партньори, които неусетно се бяха превърнали в приятели. Някой от нас трябваше да предприеме стъпката, която щеше да ни отведе на следващото ниво, а другият — да демонстрира реципрочност. Или да откаже да я демонстрира. Откъдето и да я погледнеш, трудна ситуация.

Една от кабините зад гърба ми се отвори и директорът Таунзенд бавно пристъпи към съседния умивалник.

— Добро утро, сър — поздравих с неутрален глас аз.

— Дръмънд.

Започнах бавно отстъпление по посока на изхода, но гласът му ме спря:

— Чакай малко.

Слава богу, че вече си бях измил зъбите.

Той се приближи до поставката, откъсна една книжна кърпа и започне да бърше ръцете си. Носеше същия делови костюм в тъмносин цвят и същата индийска вратовръзка, с които беше облечен предишния ден. Костюмът му изглеждаше изненадващо изгладен, а бялата му риза — прясно колосана. Под очите му нямаше торбички и това ме накара да се запитам дали този човек не се е родил спретнат. Въпросът му обаче прозвуча абсолютно актуално:

— Какво мислиш за агент Марголд? Вече двайсет и четири часа работиш с нея.

Ако този въпрос ми беше зададен не от Таунзенд, а от друг човек, несъмнено щях да му кажа, че не е негова работа и да върви на майната си. Но тя се явяваше васал в неговото кралство, което означаваше, че му е работа. А аз не исках да му ставам работа, въпреки че не се водех васал в неговото кралство. Казано иначе, от време на време, макар и не особено често, аз все пак се подчинявам на инстинкта си за оцеляване.

По тази причина отговорих честно, но пестеливо:

— Мисля, че е изключително компетентен и ефективен професионалист. Маргарет Барнс беше враждебно настроена свидетелка, ловка лъжкиня и тотално объркана жена. Преди броени часове станах свидетел на начина, по който агент Марголд успя да се справи с трийсет години лъжи и увъртания, в които се беше оплела свидетелката. И трябва да ви призная, че бях силно впечатлен.

— Наистина ли?

— Да, сър.

— А имате ли мнение относно начина, по който ръководи случая като цяло?

— Мислех, че Джордж Мийни е оперативен ръководител, сър.

— Мийни отговаря за случая. Но агент Марголд явно притежава необикновен инстинкт по отношение на мястото и времето, затова винаги е там, където трябва. Това дефакто я прави ръководител на цялото разследване.

Той млъкна за момент, погледна ме в очите и добави:

— Питам, защото получавам противоречиви рапорти за нея. Според едни източници тя е некомпетентна и не може да работи в екип. А това Бюро работи добре само когато действа в синхрон. За съжаление нещата не стоят така в оперативния офис на окръг Колумбия. Разбирате ли за какво става въпрос? В този момент, в хода на това разследване, аз не мога да си позволя лукса да се занимавам с подобни проблеми. А в същото време не мога да уловя корените им.

Не беше трудно да се отгатне откъде идват противоречивите рапорти. Джордж Мийни има един куп вредни навици, между които фигурира и отвращението от фронталната атака.

Но общо погледнато, аз избягвам да клепам висшестоящите, включително и преките си началници, пред по-големите шефове. Те получават големите си заплати, защото се предполага, че притежават интуицията и прозорливостта да отличават компетентните си служители от подлизурките, които не стават за нищо. Такава е теорията. Но има и една друга теория, наречена „Принципът на Питър“.