Брайън Хейг - Убиецът на президента

— Тук си прав, нещата наистина изглеждат доста любопитни. По всичко личи, че веригата е прекъсната.

— Но той не е женен, няма деца. Отчитайки това, ти не можеш да бъдеш сигурна, нали?

— Напротив, мога.

— Как? Защо?

— Защото видяхме как живее. Става въпрос за личност с натрапчиви идеи, която по дефиниция изобщо не би трябвало да проявява покорност пред баща си. Обратното — би трябвало да му бъде съперник и да търси конфронтация с него. Схващаш ли разликата?

— Не.

— Като дете Джейсън е станал покорен.

— Защо?

— Механизъм за оцеляване. Смразяваща оценка за бруталността и манипулативните умения на Калхун. Но важното е друго. Самият Джейсън е избрал да не се състезава — нито като дете, нито по-късно, като зрял мъж. Той не е записал право, дори не е пожелал да остане в Ричмънд. Зарязал играта на бащата си и игрището на баща си както в географски, така и във фигуративен смисъл. — Тя млъкна и очаквателно ме погледна. — Сега схвана ли? Човекът е избягал.

— Нищо не схващам.

Тъпотата ми явно започна да се отразява на търпението й. В съда бях разпитвал достатъчно психоаналитици, за да уловя предупредителните сигнали.

Човешкият мозък е нещо много специално. Функцията на всеки друг орган в човешкото тяло е проста и ясна, такива са и отклоненията в нея. Сърцето е помпа, която изтласква кръв и кислород в артериите. Спре ли да работи, спираш и ти. Същото важи за бъбреците, белите дробове, червата и т.н. Но мозъкът е друга работа: безкрайно сложен, тайнствен и дори чудат. Има случаи, при които уж функционира нормално, но на практика е тотално сбъркан.

На Джени това й беше работата: да предлага рационални обяснения на крайно нерационалните типове поведение. И май я вършеше отлично. Но дори за нейните стандарти Джейсън Барнс беше малко по-усукан случай, докато за моите той представляваше един тъмен и объркан лабиринт, който дори нямаше вход.

Джени помълча малко, после рече:

— Ето какво имам предвид. Маргарет твърди, че Джейсън е обожавал баща си, боготворил го е. Това говори ли ти нещо?

— Не.

— Обърни внимание на следното несъответствие, Шон: в съзнанието на Джейсън баща му е една изключително авторитетна личност, нещо като полубог. Така по-голямата част от германците бяха издигнали Хитлер на един почти свръхестествен пиедестал. Джейсън бяга, защото е убеден, че не може да се конкурира с баща си — този титан, тази свръхестествена личност в представите му.

Погледна ме, за да се увери, че я разбирам, после продължи:

— Любопитното в случая е, че той не приема съдбата, която му е предопределена от биологията и семейните традиции. Би могло да се каже, че в това отношение е една несбъдната прогноза.

— Хората не са програмирани да вървят по определен път, Джени — поклатих глава аз. — Ние избираме.

— Сигурно си имал нормално детство, Шон, каквото и да означава това — тръсна глава тя. — От което следва, че не можеш да разбереш чудовищата в тъмната гора, през която никога не си минавал.

— По думите на Клайв Стейпълс Луис „злото винаги е дело на човека, но никога негова съдба“…

— Типично по адвокатски — въздъхна тя. — Добре, тогава да чуем твоето обяснение.

— Много е просто. Според началниците и колегите му Джейсън е съвсем обикновен човек и агент за пример. Това е резултат от съзнателно направен избор, който днес е последван от друг избор — да бъде различен. А ние трябва да разберем защо го е направил.

— На практика той е бил замразена бомба с часовников механизъм. Много психопати изглеждат съвсем добре, имат вид на нормални. Те са социално контактни, а в някои случаи дори преуспяват в работата си. — Тя ме хвана за ръката и добави: — Можеш да седиш до някой такъв, можеш да излизаш с него, дори да се омъжиш за него. Човек никога не знае. Когато разберат истината, съпругите и съседите винаги са шокирани. На практика съзнанието на Джейсън винаги е било врящ казан от емоции — потиснат гняв, объркване и различни патологии, които очакват да бъдат освободени от някакво събитие.

— Такова е било самоубийството на Калхун, така ли?

— Без съмнение. Спомни си какво ни каза Кини: че преди около шест месеца поведението на Джейсън рязко се променило. Това време съвпада със самоубийството на баща му, нали така?

Млъкнах и се замислих. Развоят на събитията ми напомняше за онези гръцки трагедии, които ни караха да четем в колежа — героят винаги има по някой фатален недостатък: прекомерни амбиции или нещо друго, някакъв блуждаещ вирус, който се крие до момента, в който изскача на повърхността и изяжда всичко наоколо, подобно на „Пакман“.