Брайън Хейг - Убиецът на президента

— Лъжете.

— Не разбирам… — дръпна се като опарена домакинята. — Какво искате да кажете?

— Не сте казали на Калхун, че всичко ще се оправи, а точно обратното — поясни Джени. — Казали сте му, че е унищожил всичко, че с кариерата му е свършено, че е лепнал петно както на себе си, така и на цялата фамилия. След което сте му предложили единствения изход, единствения начин да предотврати разследването. Да избегне срама и унижението, които го чакат. Вие сте му внушили тази мисъл, а после сте се молили на Бога той действително да го направи. Така беше, нали?

Маргарет се втренчи в нея, без да е в състояние да реагира. Беше изненадана и шокирана, че доброто ченге и нейна приятелка изведнъж се беше превърнала в лошото ченге, което изобщо не й беше приятелка.

— Не — поклати глава тя. — Не съм и не бих направила нищо…

— Фактически има нещо, което определено не сте направили — продължи с малко по-рязък тон Джени. — Не сте му обяснили как Филип е научил за подкупите, откъде се е сдобил с онези анулирани чекове.

Очите на Маргарет Барнс се заковаха в чашата с шери. Беше ясно, че Джени Марголд бе успяла да проникне много дълбоко в семейната пропаст от омраза и предателство. Много по-дълбоко, отколкото си беше представяла.

Джени направи необходимата пауза, след която поднови натиска:

— Казахте, че Филип е изгубил делото срещу Калхун, защото не е имал достъп до архивите на фирмата. Но ако оставим този факт настрана, Калхун едва ли би проявил глупостта да подкупва съдии с чекове на фирмата, които могат лесно да бъдат засечени. За целта би трябвало да използва частната ви сметка. В момента копия от тези чекове са на разположение на ФБР. Искате ли да направя една бърза справка по телефона, за да разберем от коя сметка са теглени? Или предпочитате да ни предоставите разпечатка от телефонните си разговори през съответния месец, за да установим дали сте имали контакт с Филип?

Маргарет нямаше намерение да потвърди това обвинение, но очевидно нямаше и сили да го отхвърли. Което на практика беше без значение. Ние не се нуждаехме нито от потвърждението, нито от отричането й. А фактът, че беше предложила на Калхун да се самоубие, не можеше да се третира дори като дребно провинение, да не говорим за престъпление.

Тя продължаваше да гледа втренчено Джени, а аз останах със странното впечатление, че Маргарет Барнс изпитва радост и облекчение от факта, че ние знаем цялата истина. Съпругът й я беше превърнал в инвалид, беше разбил живота й, беше отчуждил и покварил сина й. Но тя в крайна сметка бе проявила характер, бе реагирала по различен начин от покорното и пасивно същество, за което са я вземали всички.

Часовникът ми показваше няколко минути след два.

— Кога за последен път се чухте със сина си, мисис Барнс? — попитах.

— О, оттогава са минали години.

— Знаете ли къде е?

— Не.

— Можете ли да ни съобщите името на някой от приятелите на Калхун, който евентуално би ни предложил нужната информация?

— Не познавам приятелите му.

— Ще ни се обадите ли, ако се чуете с него?

— Естествено.

Излъга, разбира се.

Извърнах се към Джени и попитах:

— Други въпроси?

— Не.

Станахме и двамата.

— Имате ли нужда от помощ, за да стигнете до спалнята си? — попитах мисис Барнс.

— Не… Мисля още малко да поседя тук.

Казахме „довиждане“ и я оставихме да гушка шерито си в стаята на най-скъпите си спомени. Там, където съпругът й беше празнувал най-големите си победи.

Тед търпеливо ни чакаше отвън, което означаваше, че спокойно може да почака още малко. Отдалечихме се на половин пряка, за да не ни чува. Лично за мен това беше добре дошло, тъй като исках да се махна час по-скоро от тази къща на вкаменени ужаси. Извадихме мобилните си телефони почти едновременно. Тя се обади на Джордж, а аз — на Филис.

Двата часа потапяне във фамилните тайни на Барнс бяха напълно достатъчни, за да ми развалят настроението. Часовникът ми показваше два и четвърт — един напълно подходящ час, за да събудя Филис. За мое разочарование тя се оказа будна, тъй като вдигна още на първото позвъняване и игриво подхвърли:

— Радвам се, че си научил урока си и се обаждаш, Дръмънд. Открихте ли нещо интересно?

— Да. Джейсън е нашият човек.

— Сигурен ли си?

— Почти. Все едно, че е на прага да направи самопризнания.

— Разкажи ми.

Започнах, няма как. На метър от мен Джени правеше същото. Явно бяхме постигнали добър синхрон, тъй като свършихме едновременно и изключихме апаратите си с една и съща въздишка на облекчение.