Брайън Хейг - Убиецът на президента

Престъпленията на Джейсън бяха извършени тук и сега, но семената им са били посети преди повече от три десетилетия, като следствие от един вреден и отровен брак, от живот в един брутално клаустрофобичен дом, от ферментиралата омраза между двама забележително зли хора.

— Между другото, ти свърши страхотна работа там вътре — подхвърлих аз.

— Ти също. Добре ли си?

— Не. Чувствам се ужасно.

— Нормално — хвана ръката ми тя. — Ти се беше увлякъл. Горката жена. Ти наистина я беше притиснал.

— Ама чакай сега…

— Не бих искала да влизам в детайли, но… — Усмивката й показа, че не говори сериозно: — Шегувам се, разбира се. Беше много добър. Без теб изобщо не бих се справила. Ще направя всичко възможно да ти издействам почетна значка!

Тъкмо понечих да вдигна вежди, когато ме споходи една нова мисъл.

— Всемогъщи боже!

— Какво?

— Обади се на шефа си! — сграбчих ръката й аз. — Веднага!

— Но нали преди малко говорих с него?

— Нямам предвид този, а Таунзенд.

— Защо?

— Защото той със сигурност е следващият!

Тя се втренчи в мен. Една секунда изтече за регистриране на информацията, втора — за нейната обработка.

— О, боже! По всяка вероятност е отнесъл новината в Белия дом и в Министерството на правосъдието.

— Точно така.

Докато тя набираше телефона на шефа си и му съобщаваше приятната вест, аз се обърнах и бавно тръгнах обратно към автомобила и Тед.

— Получихте ли това, което искахте? — забеляза ме отдалеч той.

Не беше негова работа и аз насочих вниманието му към един от близките паметници.

— Кой от великите южняшки бойци е този?

— Мартин Лутър Кинг.

Изглежда, съм останал леко изненадан от разкритието, защото той избухна в смях:

— Хей, времената се променят! Дори в този затънтен край.

— Ясно. Я ми кажи, Тед, ти ерген ли си?

— Аха.

— Как е този град по отношение на мадамите?

Тед разви една доста подробна дисертация върху качеството на младите жени в Ричмънд (несъмнено най-високото възможно), като го правеше с явно въодушевление. На няколко пъти погледнах часовника си, но Джени явно се беше увлякла в разговора си с Таунзенд. Следващото действие щеше да се развие във Вашингтон, следователно аз трябваше да бъда там, а не тук. Искам да кажа, че Джени би трябвало да се задоволи с някоя кратка информация от сорта „Здрасти, шефе, има реална заплаха за задника ти, да знаеш… Предлагам да инвестираш малко средства в кевларен костюм и да се заобиколиш с взвод армейски рейнджъри. О, и още нещо — поне една седмица стой в кабинета си, без да си подаваш носа навън!“ Междувременно тя най-сетне приключи разговора и се присъедини към нас.

— Извинявай, че се проточи — подхвърли ми тя. — Съобщих новината не само на директора, но и на Джордж. Взехме решение да поискаме заповед за използване на специални разузнавателни средства в дома на мисис Барнс. Лично аз се съмнявам, че тя ще продължи да ни сътрудничи, след като изтрезнее…

— Няма спор — кимнах аз.

— Има и още — продължи Джени. — Те са на мнение, че можем да направим нещо по въпроса, да поемем инициативата…

От това се страхувах.

— Идеята не е добра — промърморих.

— Знам, знам. И аз се обявих против нея.

— Колкото и добра да е протекцията, Джейсън и приятелчетата му винаги могат да извадят късмет.

— Което би било срамно — въздъхна тя. — Той е най-добрият ни директор от години насам.

Недоумението върху лицето на Тед прогресивно нарастваше.

— Хей, какво говорите, за бога? — извика той.

Вместо отговор Джени погледна часовника си и изстреля:

— Тед, разполагаш точно със седем минути, за да ни върнеш при хеликоптера. Ако не се справиш, ще уредя да ти преместят задника в Аляска!

— Мааамка му! — долетя очакваният отговор на младежа.

Приземихме се на паркинга пред „Охранителна техника за дома Фъргюсън“ точно в 4:45 сутринта. Сградата беше осветена като универсален магазин и съседите вероятно се чудеха дали не пропускат някоя подранила разпродажба. Но това беше Вашингтон и аз бях дълбоко убеден, че на никой не му минаваше през главата истинската причина за оживлението — че някоя секретна държавна организация използва къщата като фасада за своите операции. Господи, как успях да се забъркам с такива хора?

Филис ни чакаше отвън с две книжни кесийки в ръце.

— Четки и паста за зъби, плюс малко бебешки кърпички подаде ни ги тя.

— Благодаря — рекох. — Страшно любезно от твоя…

— По-късно ще ти изпратим сметката — хладно ме прекъсна тя.