Брайън Хейг - Убиецът на президента

— Моля да ме извините — рекох и положих питието върху дланта й.

— Няма нищо — отвърна тя, но в тона й се долови леко раздразнение, а очите й се извърнаха към Джени. — И така, ще ми кажете ли на какво дължа тази среднощна визита… Дженифър? Или предпочитате да ви наричам Джени?

— Предпочитам Джени. Имате ли нещо против да започнем с няколко въпроса относно съпруга ви?

— О… Значи наистина сте тук заради Калхун.

— Да, така е.

Маргарет Барнс с нищо не показа, че тази новина я притеснява. Бавно се облегна назад, а очите й пробягаха по стаята. Едва сега ми стана ясно защо беше предпочела да ни покани тук, във вътрешния кабинет, а не в дневната или салона — вероятните места, в които приемаше външни хора.

Скъпата ламперия, която ни заобикаляше, беше изпъстрена с доказателства за достойния живот и дългата кариера на Калхун Барнс: дипломите му за гимназиално и висше образование от Юридическия факултет на щатския университет във Вирджиния, рамкираните укази, с които е бил назначен за магистрат в градския съд, а след това и във федералния, богата колекция местни грамоти и награди, пълна менажерия от негови снимки в компанията на известни личности.

Бързо изключих като причини за самоубийството на Калхун проблеми със самомнението, нарцисизма или прекалената скромност.

Сред импровизираната галерия личаха снимките на трима президенти на САЩ, цяло стадо губернатори и сенатори от щата Вирджиния, а в центъра на менажерията — там, където нямаше начин да бъде пропусната — беше окачена снимката на значително по-младия Барнс на чашка коняк и димяща пура със самия светия Дж. Едгар Хувър в същия този кабинет, фактически на същото канапе, на което седяхме с Джени. Тъй че виждате къде се бяхме озовали: буза до буза с величието.

В дъното на тази портретна галерия, най-горе вляво, забелязах една доста интересна фотография: много младият Калхун Барнс с рибарски ботуши и карирана риза бе прегърнал през рамото също така младичкия и значително по-слаб съдия Филип Файнбърг, също облечен като рибар. Наистина бях заинтригуван.

Срещнах погледа на Маргарет Барнс и отбелязах очевидното:

— Съпругът ви е бил много… много преуспял човек.

— Предполагам, че е така — кимна тя. — Аз съм привърженик на схващането, че всеки мъж трябва да има свое лично островче, където да си спомня за победите си. Вие не мислите ли така, мистър Дръмънд?

Аз кимнах и тържествено обявих:

— Моите многобройни постижения висят на стената в тоалетната.

Тя отговори с пресилена усмивка. Северняшкия ми чар явно хич го нямаше.

Ние трябваше да признаем (и наистина признахме), че Калхун Барнс е бил човек със сериозни връзки и контакти на най-високо ниво, от което следваше, че и вдовицата му не беше съвсем безпомощна. Което автоматично изключваше всякаква демонстрация на сила от наша страна.

— Кариерата на съпруга ви е била изключителна — подхвърли Джени. — И аз не разбирам защо той… Всъщност как така…

— Се е самоубил ли? Аз прекрасно знам какво направи Калхун, Дженифър. Надянал е примка на шията си и е налапал дулото на пистолета.

— Добре, ясно. Но защо?

Домакинята явно не желаеше да обсъжда този въпрос. Все още. Очевидно с намерение да държи под контрол нашия разговор тя небрежно подхвърли:

— Много ли ще ви отегча, ако се върна на първата среща между Калхун и мен?

И още как.

— Разбира се, че не — рекох на глас аз.

Тя отпи една сериозна глътка шери и започна:

— Според мен е важно да проумеете, че фамилията Барнс е сред най-почтените в този град. Прадядото на Калхун е бил собственик на голяма и процъфтяваща плантация в близост до морския бряг, а дядо му е бил офицер под командването на Джаксън Стената със сериозни прояви на храброст на бойното поле. След войната завършил право, преселил се тук заедно с цялото си семейство и превърнал правото във фамилна професия. Бащата на Калхун също е бил адвокат, а по-късно и уважаван съдия. Малко преди пенсионирането му е имало предложение да го изберат за член на Върховния съд. И по мое мнение това със сигурност е щяло да се случи, но му попречил негърският проблем и размириците, свързани с него.

В кабинета се възцари благоговейна тишина, задължителна, за да попием значимостта на чутото. За южняшката аристокрация фамилните саги са нещо като тренировка по бокс в тъмна зала — човек трябва да прибегне до някои фини настройки. Казано накратко, аз би трябвало да разбера, че някога семейството на Калхун е притежавало много пари, силно влияние и един куп роби. Но после започнала Гражданската война, робите офейкали, парите свършили и настъпило времето на политическия авантюризъм. Семейство Барнс емигрирало в големия град, където отново се заловило да гради благополучието си. Неговите представители станали професионалисти в друго поприще, но запазили предишните си тесногръди разбирания. И в крайна сметка историята ги погълнала. Нищо чудно, че Фокнър си е прекарвал наистина чудесно с хора като тях.