Брайън Хейг - Убиецът на президента

Първото, което забелязах, беше сребърният поднос на масичката до входната врата. Още помня времето, когато такива подноси бяха неразделна част от домовете на висшите офицери. Те бяха предназначени за визитките или благодарствените писма на посетители и гости. Агентите на ЦРУ не носят визитни картички или ако носят, те рядко са истински. А след аудиенцията ни при мисис Барнс благодарствени писма със сигурност нямаше да има.

Но традициите имат много по-голямо значение за обитателите на Юга в сравнение с всички останали. По тази причина изпитахме чувството, че влизаме в музей, а може би дори в мавзолей. Тръгнахме по дълг коридор с висок таван, пълен с антични мебели и разни дреболии за спомен, които със сигурност са означавали нещо за семейство Барнс, но в моите очи не бяха нищо повече от обикновени боклуци.

Вдясно от нас беше просторната всекидневна, а вляво — това, което наричат голям салон и което дори на юг беше излязло от употреба. А на север, където никога не се е държало на церемониите, подобно помещение изобщо не е било на мода. Забелязах, че в дъното на просторната дневна е монтиран асансьор — вероятно единственото модерно съоръжение в този дом. Стените бяха запълнени с портрети на отдавна прехвърлили се в отвъдното членове на семейството. Сред тях имаше няколко жени с предвоенни рокли, но само една от тях заслужаваше внимание. Мъжете бяха облечени главно в старомодни делови костюми, но имаше и един-двама със сиви тренчкоти отпреди Гражданската война.

Над камината беше окачен огромен и очевидно наскоро рисуван портрет на мъж в тъмна роба, който би трябвало да е съдията Калхун Барнс, преди да си пръсне мозъка.

Джентълменът на портрета беше широкоплещест и посивял, с открито и красиво лице, дълъг нос на потомствен благородник, твърди устни и остър, пронизващ поглед на светлите очи — от онези, които сякаш те заковават на стената.

Изпитах кратък пристъп на съжаление към всички адвокати, които са били принудени да се изправят пред банката на негова светлост. Чертите на съдията Барнс, включително бръчките по лицето му, не издаваха никакви вътрешни съмнения, никакво чувство за хумор, никаква симпатия или съчувствие. Нямаше дори полъх от щедрост или добронамереност. Веднага ми стана ясно, че тази поза е дело на някой много талантлив художник. На един от онези, които околните наричат творци именно защото са си извоювали правото да интерпретират действителността. Но художникът не може да скрива, маскира или опрощава истинската същност на своите модели, най-малкото пък тази на Калхун Барнс, която беше толкова видна, че почти можеше да се пипне с ръка. Той беше един тираничен човек.

Позяпахме още малко, след което аз подхвърлих на Джени:

— Това не е дом, а урок по история.

Тя пропусна забележката ми покрай ушите си. Всъщност изобщо не ми обърна внимание. Вярна на професията си, вече се беше потопила дълбоко в атмосферата на къщата, в която беше израснал Джейсън Барнс. Аз имам известен опит с криминалисти профайлъри и изобщо не се преструвам, че разбирам от занаята им. По мое мнение обаче повечето от тях прекаляват с психологическата обработка и заключения, въпреки че именно с тях са вкарали в пандиза внушителен брой злодеи.

Както и да е. Стигнахме до дъното на коридора, където очаквах да открием кухнята. Но вместо в нея се озовахме в нещо като малка чакалня, от която се влизаше в просторен кабинет, облицован с хубава дъбова ламперия. Агентът, който ни беше превел през лабиринта от стари мебели и мъртви членове на фамилията Барнс, открехна вратата и тикна главата си в процепа.

— Специален агент Марголд е тук — обяви той, след което се отдръпна да ни пропусне, без дори да се опита да представи и моя милост.

Направихме няколко крачки навътре и спряхме в средата на стаята. Мисис Барнс остана седнала, или по-скоро опакована върху огромното кожено кресло, а краката й почиваха на удобно столче, тапицирано със същия материал.

Както вече споменах, стопанката на дома не се изправи, нито пък прояви желание да ни поздрави по някакъв начин. Тя само махна с ръка по посока на едно широко и удобно на вид кожено канапе, осеяно с копчета за фиксиране на тапицерията.

Докато сядахме, направих опит да огледам по-подробно нашата домакиня. На лицето й беше запечатано спокойно и почти самодоволно изражение, в което се долавяше и някакво очакване — сякаш ние трябваше да бъдем разпитани от нея, а не обратното. Идея нямаше каква изненада ще й поднесе този разпит.