Брайън Хейг - Убиецът на президента

— Знаеш ли от какво е починал?

— Знам.

— А защо не ми кажеш?

— Като стигнем там, ще разбереш — усмихнах се аз.

Както вече споменах, нощта беше превъзходна за летене: чисто небе във всички посоки, сребърна луна, пълно безветрие. Напуснахме Вашингтон и започнахме един спокоен и безметежен полет.

Чувствах се все по-силно заинтригуван от жената до себе си. Това ми звучеше малко самонадеяно и със сигурност прибързано просто защото не знаех нищо за нея. А човек винаги трябва да има едно наум с онези, които си вадят хляба от дисекция на престъпни умове.

Настанихме се удобно, след което аз се обърнах към нея и рекох:

— Ще ми разкажеш ли защо реши да станеш психоаналитик?

Тя помълча известно време, после на лицето й изплува усмивка.

— В смисъл, всички психоаналитици са шантави, защо хубаво момиче като мен се е заловило за тая работа? Това ли всъщност ме питаш?

— Точно това.

— Внимавай, приятелю!

Дойде мой ред да се усмихна.

— Мисля, че когато изучаваш престъпните умове, не е много лесно да останеш нормален. Това не е ли…

— Заплаха за мен лично? — вдигна глава тя. — Ще ти отговоря, но първо искам да те попитам знаеш ли кое е най-трудно? Да се поставиш на мястото на жертвата. Това е задължителна част от работата ни. Ние сме длъжни да разглеждаме престъплението и от двете страни.

Аз също съм запознат с тази част от работата, тъй като съм бил и прокурор, и адвокат. Макар и с малко повече здравословна неангажираност, която в нейната професия не е позволена. По тази причина имах представа откъде идва — от едно доста гадно място.

— По-лесно е да разбереш престъпника — продължи тя. — Знам, че звучи някак… някак ненормално, но всеки опитен психиатър изпитва непреодолимо влечение към престъпния ум. Какво вършат тези хора, как и защо го вършат. Същевременно не забравяш, че това влечение е в името на нещо добро. Ако не си отговориш на тези въпроси, няма да ги откриеш и арестуваш, няма да ги прибереш от улицата.

— Познавах един психоаналитик в армията — рекох. — Беше малко завеяно, но добре момче. Една вечер седнахме да изпием по бира и той ми призна, че след сеанс с някой истински психар започва да си мисли за дома, жената и децата. Само по този начин бил в състояние да се върне при нормалните хора.

— Известно ми е — кимна тя. — Един професор в университета го наричаше „котва, която не позволява на кораба да бъде отнесен от течението“. Поради факта, че не съм семейна, аз си мисля за родителите си, за детството ми в Охайо.

— Мама и татко сигурно се гордеят с теб.

— Мама и татко са мъртви. Бях на тринайсет, когато загинаха при автомобилна катастрофа. Една вечер тръгнаха на пазар, валеше сняг. И не се върнаха.

— Братя и сестри?

— Нямам. Но родителите ми бяха чудесни хора. Татко беше шеф в една компания за хранителни продукти, много грижовен човек. А мама… Тя си беше просто мама. Той беше висок, хубав и умен, а тя — красива и очарователна. Татко ми четеше всяка вечер приказки, а мама ми подреждаше играчките.

— Хубави спомени.

— Най-хубавите — усмихна се тя. — А сега мисля да поспя. Продължавай да говориш, ако искаш, но аз спирам да слушам.

Задрямах и аз. Събудих се едва когато машината се приземи с леко подрусване. През прозореца се виждаше просторен и добре осветен паркинг в центъра на Ричмънд, което означаваше добра новина — не бяхме катастрофирали. Лично аз нямам особено доверие на летателни апарати, които нямат криле. Часовникът ми показваше, че минава полунощ.

На трийсетина метра от левия илюминатор се очертаваше строга сграда с остър покрив и внушителна колонада, в която се помещаваше капитолият на Вирджиния.

От ученото в гимназията си спомнях, че тази сграда се смята за образец на неокласическата римска архитектура и е била проектирана от Томас Джеферсън, който между другото построил сградата на щатския университет във Вирджиния, издигнал Монтичело, изобретил няколко вида мебели, поработил като държавен секретар и президент на Съединените щати, управлявал плантация и отглеждал семейство. Семействата май са били две. Докато аз нямах време дори да се справя с прането си.

Главата на Джени почиваше удобно на дясното ми рамо и аз лекичко го повдигнах, за да я събудя. Очите й мигом се отвориха.

— Пристигнахме — информирах я аз.

— Къде? — попита тя.

— Може би там, където е било началото.

— Наистина ли вярваш в това?

— Вярвам в закона на Чехов — отвърнах.