Брайън Хейг - Убиецът на президента

— Преди назначението на Джон във Вашингтон той е бил шеф на специализиран отряд за борба с мафията в Лонг Айланд. Разбил е няколко банди и вероятно доста са му набрали.

— Аз пък си мислех, че мутрите избягват да отстрелват ченгета и федерални агенти — промърморих. — Това не носи ли вреда на бизнеса им?

— Носи, разбира се — кимна тя. — И трябва да ти кажа, че направо им се стъжни. Но това са изключения. По принцип надделя становището, че някой е възприел твърде лично действията на Джон. — Сви рамене и добави: — Рано или късно ще ги открием и ще им видим сметката, защото ние със сигурност възприемаме лично убийството на някой от нас!

Мафията и ФБР си приличат като еднояйчни близнаци, рекох си аз. И двете са нещо като братства със своя особена култура и вкус към това, което мафиотите наричат отмъщение, а агентите — правосъдие. Интересна тема, нали? Но аз трябваше да се върна към настоящия разговор.

— И в крайна сметка ти получи назначението, така ли?

— В комплект с Джордж — въздъхна тя, а на лицето й се появи бледа усмивка. — Ако искаш някакво бъдеще във ФБР, не можеш да откажеш на директора Таунзенд.

— И аз мисля така — кимнах. — И какво стана?

— Какво стана ли? — От паузата, която направи, се излъчваше някакво неудобство. — Третират ме като чужд човек вероятно защото дойдох от Отдела за поведенчески науки. Черната овца, бялата врана. Повечето от тях са юристи, бивши ченгета и икономисти. А аз съм ни риба, ни рак. На всичкото отгоре наистина имах проблеми с прехвърлянето.

— В смисъл?

— Ами, как да ти кажа… На практика получих мястото, защото застреляха Джон Фиск.

— Но ти нямаш вина, нали?

— Да, и те отлично го знаеха. Но отчитаха този факт и на подсъзнателно ниво: тя е тук, защото гръмнаха Джон. Не мога да ги обвинявам.

— Можеш и още как! — отсякох аз. — Това е поведение на тъпанари!

— Аз съм психоаналитик, Шон — засмя се тя. — Обучавана съм да разглеждам хора и ситуации с клинична безпристрастност. Затова мога да ти кажа, че реакцията им е абсолютно нормална. Една често срещана форма на тъга по близък човек. — Замълча за момент, после добави: — А иначе си прав — те наистина са ужасни тъпанари!

Обръщайки поглед назад, си дадох сметка, че някои на пръв поглед необясними неща и откъслечни факти си намират мястото. Като например двойката агенти в къщата на Белнап тази сутрин, които си въртяха палците. Или пък странната резервираност на агента, който отказа да й съобщи пълните подробности относно убийството на Файнбърг.

Успокоително беше да разбера, че те не са само некомпетентни идиоти, но ме безпокоеше желанието им да изолират моята предполагаема партньорка Джени Марголд. Въпросното желание беше дори малко плашещо.

— Каква роля играе Мийни във всичко това? — попитах.

— Възприема ме като конкуренция.

— Разбирам.

— Наистина ли разбираш? — изгледа ме продължително тя. — В момента аз съм една от петте жени с най-висок пост в системата на ФБР. На трийсет и пет съм най-младата от тях. Едва три са жените на длъжност СОА, защото Бюрото има ужасна репутация пред феминистките дружества. Дори в момента едно влиятелно женско лоби на Капитолийския хълм настоява за реформи, които със сигурност ще доведат до нещо по-съществено. Между другото, догодина ще се разкрият две нови длъжности на заместник-директори…

— А Джордж ти подлива вода, така ли? — попитах аз.

— Джордж ме унищожава!

— Как?

— Използва всички номера от наръчника — изолация, прекъсване на информационните потоци, разпространяване на клюки, биене в гърдите за моя сметка. Признавам, че много го бива в тая работа. — Помълча малко, после глухо добави: — Превърнал е живота ми в ад!

На практика Джордж беше успял да превърне и моя живот в ад, макар и за няколко седмици. И то без да съм му подчинен. Но по принцип не е чак толкова гадно копеле, стига да оставим настрана суетата, амбицията и предразположението му към предателство.

Междувременно напуснахме сградата и се озовахме на паркинга при лъскавия черен седан на Джени, който се явяваше служебната й кола. Някъде наблизо ни чакаше хеликоптер, който щеше да ни откара до Ричмънд и мисис Калхун Барнс. Нощта беше идеална за летене — без нито едно облаче по небето, с гирлянди от блестящи звезди, влажен въздух без вятър. Също някъде наблизо някой, може би на име Джейсън Барнс, планираше поредното си убийство.

Спряхме, а тя продължаваше да държи ръката ми. Нещата станаха малко… хм… разсейващи. Дженифър Марголд беше здраво притисната между разследването и диаболичния си шеф. На външен вид нищо й нямаше, но аз започнах да се питам дали не го приема прекалено навътре. Защото тези неща се приемат различно от представителите на двата пола. Мъжете стават кисели и/или започват да пият, а в някои случаи се качват на някоя водонапорна кула със снайпер в ръка. Жените от своя страна предпочитат да бъдат обгрижвани, имат нужда от физически контакт и успокоение. Според мен всичко започва още от утробата, но по принцип нямам особени успехи, когато нещата опрат до разгадаване на противния пол.