Брайън Хейг - Убиецът на президента

— Руският писател?

— Същият. Той е въвел твърдо правило: ако в първо действие на стената има пушка, тя задължително трябва да гръмне в четвърто. В нашия случай пушката вече гръмна — значи е време да се върнем в първо действие и да разберем защо.

Тя изправи гръб и се протегна.

— Ще ти призная нещо, което може би ще ти се стори странно…

— Че си падаш по мен ли?

— Е, не чак толкова странно — смушка ме в ребрата тя. — Надявам се да грешим. Дълбоко и искрено. Адски гадно е да си представя, че един от добрите се е превърнал в злодей…

Хубаво като сантимент, но аз се надявах да греши. Защото не направим ли бърз пробив в разследването, федералното правителство рискува да се обезлюди, а мис Марголд и мистър Дръмънд смутено ще тъпчат нечий килим и ще обясняват защо са допуснали всичко това. Бях убеден, че и тя го знае.

— Събирай си багажа и да тръгваме — рекох.

На десетина метра от хеликоптера беше спрял лъскав „Форд Краун Виктория“, а до него стоеше един лъскав млад човек, който се представи като специален агент Тиъдър — „викайте ми Тед“ — Болтимор. Тед скочи зад кормилото, ние седнахме отзад, а той се извъртя назад и с южняшка безпардонност отсече:

— Сложете си коланите!

Понечих да възразя, но той ме прекъсна:

— Не спорете с мен, сър. Такива са правилата, въведени от Бюрото. Или си сложете коланите, или колата няма да мръдне оттук!

Изпитах огромно желание да удуша любезния Тед, но Джени подхвърли едно „благодаря, агент“, щракна колана си и с любезен глас попита:

— Тукашен ли си, Тед? В Ричмънд ли живееш?

— Разбира се.

— Харесва ли ти?

— Разбира се. Роден съм тук, това е моят дом.

— Радвам се да го чуя, Тед… — Кратка пауза, после: — Имаш осем минути, за да ни стовариш пред входната врата на мисис Барнс. Ако случайно го направиш за осем и половина, ще ти уредя спешно прехвърляне в някоя по-северна част на Аляска!

— Шегувате се, нали?

— Късно е, уморена съм, денят ми беше наистина тежък. Подкрепена от тези мрачно изречени думи, заплахата в заповедта явно започна да кристализира в мозъка на Тед. Той скочи на газта и колелата оставиха черни следи от изгоряла гума по асфалта на паркинга. Завихме надясно, после веднага наляво, за да полетим с висока скорост по широк булевард, ограден от двете страни от масивни офис сгради.

— Желаете ли да включа сирени и алармени светлини, госпожо? — делово попита Тед.

— Страхотна идея — промърмори Джени. — Как по друг начин можем да събудим целия град?

А аз си отбелязах наум, че мис Марголд бе успяла да събуди момчето у него, със съответното настроение.

— Уха! — доволно подвикна Тед, свали страничното стъкло и лепна полицейската лампа на покрива.

— Да си учил в Университета на Мисисипи? — приведох се напред аз.

— Не, за бога! — изхили се той. — Това даскало за нищо не става, освен за някой и друг футболен мач… — Замълча, после добави: — Университетът на Алабама… По-добър футбол, по-хубави купони, по-готини мацки…

— Ясно.

Ето ви го типичния пример за манталитета на младия и жизнен мъжкар от Юга.

— Кви ги вършат в тоя Вашингтон, бе? — изрева Тед. — Още малко, и ще чуем, че е започнала шибаната война!

Поради липса на други забавления ние с Джени започнахме да се редуваме, предлагайки на Тед разводнена версия на убийствата, изключвайки от нея пиперливите подробности и най-вече въпроси като кой и защо … Разбира се, това не беше особено трудно, тъй като кой продължаваше да е въпрос без отговор, а защо изобщо си нямахме понятие. През следващия час нещата можеха да се променят, но можеха и да си останат същите. Засега всичко си беше по-старому. Както и да е. Информацията, която предложихме на Тед, щеше да се появи във всички сутрешни издания. И когато дуетът ни най-сетне млъкна, той поклати глава и пусна едно проточено „мааамка му!“.

Прекарал години от живота си на юг, аз бяха наясно, че този аморфен израз на практика означава, „ами да, проблемът е сериозен, съчувствам ви“. Или „като ви слушам, стигам до заключението, че са ви го начукали отвсякъде“.

Тъй. След като задоволихме любопитството му и установихме откровено дружески отношения помежду си, аз си позволих да попитам:

— Познаваш ли съдията Барнс, Тед?

Той замислено се почеса по главата.

— Беше федерален — промърмори. — Работил съм по няколко случая, стигнали до неговото ниво. Но никога не съм давал показания. Чувал съм за репутацията му.

— Какво си чувал?