Брайън Хейг - Убиецът на президента

— Че е добър съдия и мрази престъпниците. Чувал съм още, че бил много хубав човек. — Помълча малко и мрачно добави: — Срамота е това, което се случи, мамка му!

— Какво се е случило? — попита Джени.

— Я ни разкажи по-подробно — добавих аз.

— Мааамка му…

Този път афоризмът явно означаваше „забрави, друже“.

— Самоубийство — информирах Джени аз. — Съдията се е обесил.

— Не е точно така — поправи ме Тед. — Човекът се е гръмнал и обесил.

— Едновременно? — присви очи Джени.

— Последователно ще му е малко трудно, нали? — демонстрира някаква интелигентност Тед.

— Възможно ли е това?

— Предполагам — сви рамене младежът.

— Как точно?

— Ами как… Качил се на стол, нахлузил примката на врата си и налапал пищова на дядо си. После е ясно. Натиска спусъка в момента, в който рита стола.

— Доста необичайно — отбеляза Джени.

— Аха — отвърна Тед. — Прецизен човек. В наше време май не останаха такива.

Нямаш представа колко си прав, брато.

Джени се извърна към мен и попита:

— Знаем ли защо се е самоубил?

— Нали за това сме дошли — отвърнах.

Напуснахме квартала с офис сградите и поехме по дълъг и явно проспериращ булевард. От двете му страни се издигаха скъпи и внушителни къщи, останали от друго време и друга епоха — когато Ричмънд се смятал за Рим на американския Юг. Но времената се променили, „добрият стар Юг“ отстъпил място на Новия юг с неговите нови центрове Атланта и Ню Орлиънс, които бързо засенчили старата слава на Ричмънд като икономически, културен и политически епицентър на тази немалка част от Съединените щати. Но макар и изоставен, Ричмънд продължавал да бъде едно красиво и дори приятно място за живеене, докато Атланта бързо заприличала на Лос Анджелис минус палмите. Тесни ивици трева разделяли магистралите, във всеки квартал имало паметник на някой отдавна мъртъв вирджински герой, за когото се носят легенди.

— Това продължава да е най-хубавата улица в Ричмънд — осведоми ни Тед. — Къщите са строени от стари тютюневи плантатори, днес в тях живеят предимно доктори и адвокати.

— Дарвинизъм — беше коментарът на Джени.

— Какъв „изъм“? — учудено попита Тед, явно неразбрал антропологическия фарс. Беше ясно, че това, което някога е носило богатство, просперитет и оптимизъм на по-изтънчените граждани на Ричмънд, и до ден-днешен си беше останало печеливш отрасъл. Сега от него се възползваха адвокати и онколози.

Тед направи пълен десен завой и наби спирачките. Гумите изскърцаха и фордът закова пред солидна триетажна къща. Веднага ми стана ясно, че съдията Барнс не е бил лишен от средства, а по-скоро обратното — парата го е биела, при това здравата. Къщата беше висока и просторна, построена с тухли от здрава южняшка глина, която става кафява с времето. От външния й вид можеше да се заключи, че е строена някъде през 20-те години на миналия век с типичната за онова време архитектурна строгост — без крещящо натрапчиви елементи, но солидна и впечатляваща. Фасадата беше добре поддържана, но тревата и храстите отпред не бяха подрязвани отдавна и явно се нуждаеха от грижлива ръка. Това беше косвено доказателство, че къщата се обитава от наскоро овдовяла жена.

Вероятно поради тъмнината къщата на съдията ми се стори призрачна и страшна — един мрачен замък, застинал в очакване на достойни за размерите си кошмари. Но аз често изпадам в такова настроение и въображението ми се развихря.

— Седем минути и половина! — похвали се Тед и тихичко подсвирна.

— Значи имаш късмет — хладно го осведоми Джени.

— Мааамка му — рече хлапакът, което в случая означаваше „май наистина е така“.

Пред вратата дежуряха двама агенти, които очевидно ни очакваха. Единият се втурна и отвори задната врата на колата.

— Мисис Барнс ви очаква в кабинета си — информира Джени той. — Между другото, името й е Маргарет, но не ви съветвам да се обръщате към нея с Марж или Маги. — Човекът направи кратка пауза и добави: — Съгласно заповедта не сме разкрили целта на визитата ви.

— Добре — кимна Джени и се извърна към мен. — Мисията ще бъде доста деликатна. Ако я разстроим, положително ще млъкне. Нека аз се заема с нея.

— Искаш да кажеш, че не бива да я пришпорвам, като й задам директния въпрос как се отглеждат чудовища, така ли?

— Не бива — кимна с усмивка тя. — Поне докато не стане ясно, че аз съм попаднала в задънена улица. Оттам нататък е твоя.

Агентът бутна вратата. Прекрачихме прага с убеждението, че няма как да не развалим вечерта на Маргарет Барнс.