Брайън Хейг - Убиецът на президента

Както и да е. В сравнение с портрета на Калхун, Маргарет Барнс изглеждаше с десетина години по-млада или поне в доста по-добро физическо състояние. Двамата бяха коренно различни, сякаш специално подбрани за учебна демонстрация на контрасти и противоречия. Тя беше тънка и стройна жена с деликатна структура и неестествено бледа кожа, която фактически беше почти прозрачна. По това рязко се отличаваше от повечето дами от Юга, които приличат на сушени сливи. Чертите й бяха добре очертани и красиви. Дори младежки, ако не бяха тъмните кръгове и дълбоките бръчки, спускащи се от очите по посока на устата и брадичката. По всяка вероятност те бяха белезите на мъката, макар че внушаваха нещо по-дълбоко и не толкова непосредствено като загубата на съпруга й.

Очите й бавно се спряха върху мен.

— Извинете, но май не чух името ви…

— Шон Дръмънд.

— Много ми е приятно, мистър Дръмънд. И вие ли сте агент?

— Не, мадам.

— А какъв сте?

— Ами…

Какъв бях всъщност?

— Консултант — намеси се Джени. — Помага ни да приключим някои стари дела.

— О — усмихна се мисис Барнс. — Много интересно. — Замълча, колкото да събере мислите си, после добави: — Не разбирам защо настояхте за тази късна визита. Но нека приемем максимата „по-добре късно, отколкото никога“.

Мисис Барнс наистина не би могла да разбере защо двама федерални агенти настояват да я посетят след полунощ, въпреки че имаше някакви идеи. Но каквито и да бяха тези идеи, те очевидно не я притесняваха. Дженифър стисна коляното ми — един жест, който изтълкувах като предупреждение да не подплаша жената. После измъкна от джоба си портативен магнетофон и го вдигна така, че мисис Барнс да го види.

— Длъжна съм да ви предупредя, че нашият разговор ще бъде записан — обяви със служебен тон тя.

— Аз не знам… Наистина ли е наложително?

— Страхувам се, че да. — На лицето й се появи успокоителна усмивка. — Това е обикновена процедурна формалност, мисис Барнс. И изобщо не означава, че сте обвинена в някакво престъпление.

Усмивката на домакинята беше предназначена за мен.

— Е, в такъв случай… След като не съм заподозряна…

— Точно така — усмихнах се в отговор аз. — Става въпрос за една абсолютно невинна процедура.

А наум си напомних, че магнетофон в ръцете на федерален агент никога не е невинна процедура.

Настъпи кратко мълчание, след което жената плесна с ръце.

— Ама и аз съм една домакиня! Мога ли да ви предложа нещо? Знам, че е късно, но може би по един аперитив?

Обичам ги тези южняшки маниери! Никъде другаде любезността не звучи по този небрежно елегантен начин — като нещо, което току-що ви е хрумнало. Те, естествено, прекрасно знаят, че любезността е фалшива, вие също. Но това някак си я прави още по-очарователна.

Между другото, и акцентът на Маргарет Барнс беше древен, като всичко останало в този дом. Едно време са му викали „плантаторски акцент“, представляващ смесица от изядени гласни и малки, но изключително изразителни извисявания на интонацията в средата на изречението. Сигурен бях, че поне един тон от мангизите на тате са потънали из разни префинени учебни заведения като колежа „Суитбрайър“, където госпожицата е имала възможност да насити речта си с цяла кошница сладникави интонации.

Но в отговор на любезното й предложение Джени само ме стрелна с поглед и отвърна:

— Благодаря, но се налага да ви откажем. — След което натъртено добави: — Законът на Хувър: федералните агенти не пият по време на работа.

— Скоч, ако ви се намира — усмихнах се на мисис Барнс аз.

Джени почти се задави в шепите си.

— Разбира се, че се намира — засмя се мисис Барнс. — Калхун, моят съпруг, обожаваше хубавото уиски. Надявам се, че ще бъдете така любезен да налеете малко шери за мен.

Станах и се насочих към вграденото барче в противоположния край на кабинета. Между другото, останах малко изненадан от молбата да я обслужа, тъй като гостоприемството лежи в основата на южняшката любезност. Слава богу, че главната съставна част на споменатото гостоприемство е добре зареденият бар, а съдията Барнс очевидно е бил предвидлив домакин. Налях си два пръста от неговата бутилка „Гленфидик“, а на Маргарет напълних една чаша с шери — питие, което покойният със сигурност не би близнал.

Пристъпих към нея и задържах чашата на няколко сантиметра от ръката й просто за да проверя дали ще се наведе напред да я поеме. Тя не го стори и подозренията ми се потвърдиха: Маргарет Барнс беше инвалид.