Брайън Хейг - Убиецът на президента

Този разказ ни беше поднесен по интригуващ начин, с всичките атрибути на добрата трагедия. Вече предчувствахме накъде вървят нещата, но мисис Барнс изведнъж вдигна глава и с лека изненада отбеляза:

— Чашата ви май е празна, мистър Дръмънд. Ще бъдете ли така добър да обслужите и двама ни?

Нямаше как да не се подчиня.

Изправих се пред бара, после се обърнах и малко нетактично изтърсих:

— Между другото, какво е станало с краката ви?

— Нищо им няма на краката ми — стрелна ме с поглед тя.

— Моля за извинение. Помислих си, че…

— Грешно сте си помислили. Счупен ми е гръбнакът.

— Много съжалявам, но как?

— Автомобилна катастрофа.

— Ясно.

Подадох й чашата. Тя отпи голяма глътка шери, изпусна въздуха от гърдите си подхвърли:

— Предполагам, че не знаете какво да мислите за клюките.

— Точно така.

Нямах никаква представа какви клюки има предвид.

Тя втренчи поглед в питието си, разклати го в чашата и промълви:

— Истината е, че в онази нощ Калхун беше зад волана. Никога не сме го отричали.

Тук се намеси Джени, която от известно време се опитваше да навакса.

— Можем ли да се върнем към началото?

— Началото ли? — погледна я с учудване мисис Барнс. — А, да… Случи се през пролетта на 1975-а, няколко месеца след раждането на сина ни. Вечерта не си я спомням много добре, макар че това може би ще ви се стори странно… И вероятно ще си помислите, че…

Не довърши изречението си и по тази причина не разбрахме какво ще си помислим.

— Бяхме в кънтри клуба, празнувахме с някакъв клиент, Калхун беше спечелил важно дело за обезщетение. Белята стана, докато се връщахме у дома… — Хвърли ми един някак особен поглед и добави: — Но аз никога не обвиних Калхун.

— Полицията разследва ли катастрофата? — попита Джени.

— Калхун успя да се добере до някакъв уличен телефон и повика бърза помощ и полиция.

— И полицията дойде, така ли?

— Да. Един полицай се появи малко преди линейката.

— Направи ли разследване?

— Не беше необходимо. Валеше дъжд, колата се подхлъзна и се удари в едно дърво. Нямаше ранени, нямаше материални щети.

— Вие сте били ранена.

Тя се поколеба само за миг, после каза:

— Полицаят познаваше Калхун. Реши да ни спести неудобствата и да запази достойнството ни.

— Застрахователната компания едва ли е била на същото мнение — подхвърлих аз. — Ремонтът на колата, вашето лечение. Кой плати за всичко това?

— Ние, разбира се. — Вероятно и двамата сме показали изненадата си, тъй като тя сметна за нужно да добави: — Съпругът ми беше принципен човек, мистър Дръмънд. Никога не би допуснал някой друг да плати за допуснатата от него грешка.

Не съм много сигурен как се озовахме на тази писта, която, поне на пръв поглед, нямаше отношение към разследването. Но един скрит дълбоко в мен инстинкт ми нашепваше, че тя може да се окаже важна. Друг пък твърдеше, че тази жена лъже или ни спестява някои доста важни подробности. Не беше много трудно да отгатнем какви са те.

— Мисис Барнс — рекох. — Ако съпругът ви е изпаднал в някакъв вид опиянение, той е представлявал обществена заплаха, а поведението му е било престъпно.

— Не съм казала, че Калхун е бил пиян — спокойно ме погледна тя.

— А беше ли?

— Знаете ли, в онези години още не беше се оформила днешната обществена нагласа към пиенето и шофирането. Всъщност не беше нищо кой знае.

— Отговорете на въпроса, моля.

— Приятелят на Калхун, тоест полицаят, беше на мнение, че сме достатъчно пострадали. Той…

— Беше ли съпругът ви под алкохолно опиянение, или не беше?

— Калхун винаги носеше на пиене — промълви тя, замълча за момент, после напрегнато добави: — Нямам представа защо ми задавате тези въпроси. Не виждам никаква връзка с разследването, за което сте дошли.

Погледнах към Джени. Тя се обърна към мисис Барнс и спокойно, сякаш нищо не се беше случило, попита:

— Кога се случи това? Няколко месеца след раждането на сина ви, така ли?

— Да. За съжаление имаше усложнения. Вътрешни увреждания, след които… След които и дума не можеше да става за ново майчинство.

Интересен изказ, няма що.

— Трябва да ви е било много трудно — промърморих.

— О, не, мистър Дръмънд. Мисля, че при второ дете трудностите ни щяха да станат много по-големи.

— Защото сте на инвалидна количка?

— О, не. Количката дойде най-накрая. Няколко години преди нея изкарах прикована на легло, после ми правиха операции, рехабилитации… И едва тогава стигнах до количката…