Брайън Хейг - Убиецът на президента

Разбира се.

Джени се насочи към Мийни, за да го информира за новото нещастие, предположенията ни относно оръжието на престъплението и евентуалните улики.

Бръкнах в джоба си за мобилния телефон вероятно защото нямаше какво друго да правя. На екранчето светна съобщение, според което от номер с код 703 бяха ме търсили поне десетина пъти. Между другото и ЦРУ, подобно на армията, предпочита тъй наречената „стъпаловидна система за информация“ и навременните комуникации. Разбира се, като адвокат аз предпочитам да оперирам самостоятелно. Вземам решения по съвест и не се отчитам на никого, с изключение на клиентите и съда, който ме е назначил. По тази причина ми беше малко трудно да се върна към стъпаловидната система, за която споменах по-горе.

Въпреки всичко реших, че няма смисъл да усложнявам нещата, и набрах номера на Филис. Имах чувството, че върша грях, защото използвам открита линия. Но при информацията, която предаваха трите хеликоптера над главите ни, и един разкъсан пред дома си съдия от Върховния съд конфиденциалността беше последното нещо на света, за което бих се тревожил.

Филис беше много ядосана и прибягна до няколко цветисти израза, за да ми напомни, че не само аз работя по този случай, и разни други неща от сорта. После обаче се овладя и търпеливо изслуша информацията, с която я залях, и зададе няколко въпроса. На някои от тях успях да отговоря, на други — не. Заключителният й коментар прозвуча приблизително така:

— Не си спомням да съм имала по-тежка вечер.

Ами 11 септември? — понечих да попитам аз, но навреме се озаптих. Доколкото си спомням, на въпросната дата ЦРУ не излезе на манифестация по Конститюшън Авеню, размахвайки победни плакати. Но тя може би имаше право. На 11 септември вечерта най-лошото вече беше отминало. Оставаха шокът, погребенията, разчистването и отмъщението. Докато днешните копелдаци съвсем не бяха приключили. На практика най-лошото все още предстоеше.

— И сутринта не беше лека — промърморих в опит за съчувствие аз.

— Сутринта беше само предястието — запази мрачния тон тя.

— Правилно — рекох, след което подхвърлих: — А утре може би ни чака ново нападение.

— Би било грешка до очакваме някаква предвидимост от тези типове — скръцна със зъби тя. — Досега не са показали такова нещо.

— Би ли се обзаложила?

— Не, не бих — отвърна тя и побърза да смени темата: — Цялата работа е много объркваща. Ясно е защо убиха Мерил Бенедикт, нали?

— Според мен само изглежда ясно — рекох. — Подобно на Белнап, той също е доверено лице на президента, особено ако вземем предвид поста, който заемаше. При всички случаи на утрешния брифинг в Белия дом ще се усети липсата му.

— Ще се усети, разбира се. А какво става с Файнбърг?

Добър въпрос. За следствието е адски важно да направиш връзките, доколкото има такива. Да не говорим за случаите, при които те са единственото, с което разполагаш. Обмислих въпроса от всички страни и открих, че е малко подвеждащ.

Съдията Филип Файнбърг не беше близък с никой от моите познати. И макар че не обичам да говоря лошо за мъртвите, тук съм принуден да направя едно откровено признание: този човек беше пълен гадняр. На възраст около седемдесет, юридически идол, цъфнал преди два президентски мандата от Юридическия факултет на Йейл, за ужас на всички президенти оттогава насам. Пресата го третираше с подчертана доза уважение и деликатност, наричайки го „свадлив иконоборец“ — един таен журналистически код, който на практика означава „задник, облечен в съдийска тога“. Той беше ужас за всички адвокати, имали нещастието да се явят във Върховния съд — включително и онези, които пледираха за подкрепяни от него каузи.

Американската адвокатска асоциация спокойно би могла да пусне в продажба билети за всички, които имаха желание да му пикаят на гроба. Повечето от юридическите му становища бяха ирационални, а известността си дължеше на това, за което го ненавиждаха — представеното в писмена форма несъгласие с всякакво мнение — и на мнозинството, и на малцинството, при това изразено по крайно обиден начин. Осемте му братчета от същото котило биха дали мило и драго да се отърват от него завинаги, претрепвайки го на някоя тъмна уличка. Само че някой ги беше изпреварил.

На практика убийството на Файнбърг със сигурност щеше да се превърне в повод за кротко празнуване по места, но аз не виждах никакъв друг смисъл в него.

— Е, какво ще кажеш? — обади се Филис. — Има ли някаква връзка, или той се е оказал удобната мишена?