Брайън Хейг - Убиецът на президента

Това беше много важна подробност.

— Видяхте ли го да се изправя? — попитах аз.

— Май вече се беше изправил — колебливо отвърна мисис Бландън. — Каква е разликата?

— Права сте — рекох. — Няма разлика.

На практика обаче имаше: току-що мисис Бландън бе напуснала категорията „ключов свидетел“, за да попадне в далеч по-непрестижната й посестрима „контекстуален свидетел“, която можеше да влезе в действие само в съда — разбира се, при положение, че се стигне до съд.

— Спомняте ли си как изглеждаше? — попита Джени.

— Не. Всичко стана много бързо.

— А спомняте ли си марката на колата?

— Ами… Аз… Не знам…

— Цвят, брой врати, степен на проходимост… Всичко, което си спомните в тази насока, ще бъде полезно за нас.

— Беше на една от вътрешните ленти и колите между нас го скриваха от погледа ми… Но аз по принцип не познавам колите и едва ли бих била полезна…

Джени ме стрелна с поглед.

— Добре, разкажете ни какво се случи.

— Ами… Както вече ви казах, този младеж стърчеше от шибедаха на колата си. Беше странна гледка. В първия момент реших, че е някакъв гимназист. — Главата й бавно се поклати. — Но после сложи нещо на рамото си… Не беше голямо. Някаква тръба, от която изригна огън…

— Не пушка, а тръба, така ли? — пожелах да бъда сигурен аз.

Тя ме погледна втренчено, помълча малко и кимна.

— Да, тръба беше… А после… После се отприщи адът и аз трябваше да отместя очи. Колите започнаха да се удрят една в друга. Натиснах спирачката и някой ме тресна отзад… Ох, мили боже! Беше ужасно!

Дръпнах Джени на няколко крачки и понижих глас:

— Жената описва преносим противотанков гранатомет, с който се стреля от рамо. Убиецът се е подал от шибедаха, защото в противен случай възпламенените газове биха го изпържили.

Джени кимна и посочи към изхода на магистралата, която се намираше на стотина метра от нас.

— А оттам по всяка вероятност са изчезнали. Изстрелват снаряда и моментално напускат магистралата. След което си карат спокойно, все едно, че нищо не се е случило.

— Точно така. Може би са били видени от някой, който е бил редом с тях, или друг, който вече е в болница. Длъжни сме да установим дали е така.

Тя сложи ръка на лакътя ми и каза:

— Ще помоля Джордж да накара ченгетата да свършат тази работа. Ще се обърнем и към местните радио– и телевизионни станции с молба за помощ.

Мобилният й телефон звънна и тя се оттегли няколко крачки встрани, оставяйки на мен да благодаря на мисис Бландън за неоценимата помощ.

— Да, чувам… Какво?! О, мамка му! Сигурно се шегуваш!

Обърнах се и срещнах погледа й.

— Добре де, не го казах в буквалния смисъл! — продължи тя. — Да, ясно… А сега ми разкажи всичко, което знаеш… Добре, всичко, което мислиш, че знаеш…

Замълча, притискайки апаратчето да ухото си. От време на време изхъмкваше и подхвърляше по едно „разбирам“. Така изтече една цяла минута, после тя каза:

— Най-малко един час. Хеликоптерът си отиде. Не, не мога. Най-добре се свържи с Марк Бътърман и виж дали той може да отскочи. Искам максимално подробен оглед.

Прекъсна връзката, изпусна въздуха от дробовете си и мрачно промърмори:

— Това вече няма да го повярваш!

— Пробвай ме — рекох аз, докато очите ми отново обходиха касапницата около нас.

— Солидната и красива къща на съдията Файнбърг експлодирала в момента, в който той бил пред входната врата. В седем нула-нула тази вечер.

— Филип Файнбърг ли имаш предвид?

— Да. Знаеш ли нещо за него?

— Знам някои неща… Но как… Всъщност един член на Върховния съд би трябвало да се движи с охрана, нали?

— Върховният съд има своя собствена охрана, която включва както пенсионирани ченгета, така и федерални агенти. Да си докарат по нещо допълнително, нали се сещаш? Моята служба извършва проверките и процедурите, свързани с назначенията. А след това координира съвместната дейност. — Направи къса пауза, после добави: — По принцип са добри професионалисти, но не са бодигардове. И по тази причина не са очаквали, че…

— Какво?

— Оперативният на мястото не е много сигурен… — В гласа й се промъкна гняв. — Писна ми да контактувам с агенти юристи, да знаеш! Задаваш му един обикновен въпрос, но получаваш отговор с десетина „ако“ и други условности. Предполагам, досещаш се какво имам предвид.

Добре де, досещам се.

— И какво ти каза тоя?

— Агентът, който шофирал колата на съдията, казал, че експлозията била пред входа, щетите на сградата били незначителни. Дори входната врата оцеляла. Единствената жертва е Файнбърг.