Брайън Хейг - Убиецът на президента

— Хей, какво става тук? — попитах го аз.

— Няма да повярваш, човече — бързо се окопити ченгето. — Някакъв луд стрелял по онази кола… — Пръстът му се насочи към купчина смачкани ламарини, от предната част на които излизаше гъст облак дим. — Тази развалина доскоро е била BMV 745 инжекцион, ако можеш да си го представиш. Шофьорът започнал да се блъска в останалите участници в движението. Скоростта на колоната е била някъде около стоте. И се е получило ей това…

Освен смачканото BMV, „ей това“ включваше още петнайсетина коли, застинали в някакъв налудничав колаж от огънати и разкъсани ламарини, натрошени стъкла и наранени хора. Очевидно разтърсен, полицаят преглътна и добави:

— Сигурно е било изблик на шофьорска агресивност, но… Това вече е прекалено!

Аварийното платно беше задръстено от три пожарни, десетина линейки и неизвестно количество полицейски автомобили с включени аварийни светлини. От тях долитаха неразбираеми реплики, примесени с електростатичен пукот. Вдясно от мен се виждаше доста сериозно смачкан форд ескорт, около който се въртеше екип на Бърза помощ с животоспасяваща апаратура в ръце. Възрастната жена зад волана виеше на умряло, а двама младежи се опитваха да й включат система през прозореца. Вляво от мен няколко все още замаяни участници във верижната катастрофа бяха насядали в линейките. Ризите и роклите на повечето от тях бяха изцапани с кръв. Над главите ни закръжиха още три хеликоптера, които сякаш дирижираха този ужасен хор на разрухата и нещастието.

На двайсетина метра от BMV-то се бяха струпали неколцина полицаи, сред които се открояваше фигурата на висок мъж с телефон в ръка, който раздаваше команди и махаше със свободната си ръка като диригент на невидим оркестър. От цялото му поведение се излъчваше авторитет и чувство за собствено достойнство. Беше самият Джордж Мийни, а жестовете и езикът на тялото му, естествено, не демонстрираха дори искрица задоволство.

— Защо сме тук? — обърнах се към Джени аз.

— Какво? — разсеяно ме погледна тя.

— Откъде знаем, че тази бъркотия е била предизвикана от нашите приятели?

— Ами… — Очите й бяха насочени към старицата във форда, която допреди малко яростно се беше борила със спасителния екип. Проследих погледа й и видях, че тялото на жената беше политнало напред, замръзнало в гротескна поза. Членовете на спасителния екип дишаха тежко, а медицинските техници прибираха апаратурата. Джени направи крачка по посока на колата, но аз я хванах за ръката.

— Недей. Вече никой не може да й помогне.

— Но…

— Знам — съчувствено стиснах лакътя й аз. — Фокусирай се върху преследването на убийците й. А сега пак ще те попитам: защо сме тук?

Джени с усилие преглътна, поклати глава и промълви:

— Да вървим да питаме.

Приближихме се към Мийни, който не ни обърна внимание и продължи да говори по телефона. Успях да доловя някакви откъслечни фрази, за миг откроили се над общата глъч. Бяха изречени без следа от любезност или топлота. На практика Джордж изглеждаше на ръба на паниката, като човек, на когото току-що са съобщили, че са му вдигнали мерника. За част от секундата се почувствах виновен, че не го харесвам.

— Точно така, сър — каза в мембраната той, избърса потта от горната си устна и добави: — Не… Всъщност да, сър… Разбира се, сър. — Прекъсна линията и вече с различен глас добави: — Какъв кошмар, господи!

— Откъде знаем, че са те? — попита го Джени.

Мийни облиза устни и махна с ръка съм смачканата кола зад гърба ни.

— Виждаш ли онова черно BMV? От направената проверка стана ясно, че е собственост на Мерил Бенедикт.

Никой не се обади. Не беше и нужно. Мерил Бенедикт беше говорителят на Белия дом — бедната душичка, запратена в змийското гнездо, наречено пресслужба на Белия дом, където трябва да изглежда и да звучи така, сякаш отговаря на някакви въпроси, на които всъщност изобщо не отговаря… Беше дребен мъж с вид на денди, някъде около четирийсетте, строен и слаб, с пясъчноруса коса и невинни сини очи. Но трябва да ви кажа, че под тази, общо взето, приятна външност се криеше страхотен лайнар!

— Мъртъв ли е? — обърнах се към Джордж аз.

— И теб да те разрежат на две, и ти ще си мъртъв, Дръмънд! — ядно отсечи онзи.

— Значи той е бил мишената — кимна Джени. — А всички останали… Всички тези невинни хорица са…

Взрях се в нея. Лицето й беше изгубило всякакъв цвят, очите й изглеждаха мрачни и нефокусирани. Явно хаосът и масовото нещастие й се отразяваха зле, както впрочем и на всички нас. Но в такива моменти личните чувства трябва да отстъпят на заден план, лицето ви трябва да бъде като на опитен картоиграч, иначе рискувате да изкарате ангелите на цялата тълпа, която наричаме общественост.