Брайън Хейг - Убиецът на президента

Аз се усмихнах на агентката и попитах:

— Срещнахте ли нещо от сорта „Как да свитнем държавния глава“?

— Случайно да си спомняте автора? — усмихна се в отговор тя, после добави: — Натъкнах се на няколко военни справочника, главно за оръжия и амуниции. Не знам дали това означава нещо. Може да са навици, останали от службата му в армията.

Отделих една минута на справочниците, колкото да се уверя, че мистър Чистник си има една основна слабост — нищо не изхвърля. Голяма работа. И аз пазя по разни шкафове цял куп наръчници и справочници, които съм събирал по време на основната си подготовка като офицер от пехотата. Но го правя по една-единствена причина — да не закъсам някой ден за тоалетна хартия. Да, да, говоря сериозно. Човек никога не знае…

— Не е толкова лесно — обади се Джени. — Но като видим какво чете даден човек, все пак можем да научим нещичко за него.

— Например? — погледнах я аз.

— Ти какво държиш на нощното си шкафче? — засече ме тя.

— Чакай да видим — промърморих. — Избрани творби на Джон Дън, трагедиите на Шекспир… И всичко, избрано от Опра, разбира се.

Тя извъртя очи. Защо никой не ме приема на сериозно, господи?

На стената срещу библиотеката бяха окачени обичайните атрибути на суетата — диплома за висше образование, грамота за офицерско звание, няколко военни награди — всички без изключение евтини медали, които се раздават за стриктно спазване на работното време и други подобни подвизи. В центъра беше закрепена голяма снимка на президента с диагонално разположен ръкописен текст, който гласеше: На Джейсън с благодарност за добрата служба. Хм… Ще видим тая работа…

Биеше на очи отсъствието на обичайните лични вещи снимки на мама и татко, фотоалбуми, дреболии за спомен, а дори и стари писма и отдавна платени сметки. Само по себе си това не означаваше абсолютно нищо. Но поставено в контекста на общото, означаваше много.

Завряла нос в книгите, Джени си отбелязваше заглавията.

— Ще ти кажа какво ми изглежда извън синхрон — промърмори след известно време тя. — Очевидно имаме работа с един високо интелигентен човек, притежаващ изключително подреден и дисциплиниран ум. Но въпреки това читателският му вкус клони към хаоса, измислените чудовища и деструктивните видения… Доста противоречиво, нали?

— Какви изводи си правиш от противоречието?

— Нека помисля малко — отвърна тя.

Обърнах се към агентката и й подхвърлих уместния съвет да прелиства внимателно страниците, след което седнах зад бюрото на Джейсън и започнах да се ровя из чекмеджетата. Всяка химикалка, пощенска марка и кламер си бяха на мястото. Нямаше дребни монети, нямаше откъснати листчета и разни други боклуци. Редът и чистотата бяха безупречни, дори маниакални. Нямаше как да не ме наведе на определени мисли.

— Бъдещата мисис Барнс е една щастлива жена — подхвърлих.

— Бъдещата мисис Барнс със сигурност ще превърти — поклати глава агентката. — Аз вече успях да прегледам кухнята. В чекмеджето за сребърни прибори са залепени етикети: „вилици за вечеря“, „вилици за салата“, ей такива неща.

Чашите и чиниите в бюфета са подредени по конец. Тоя тип положително сортира и боклука си.

Хвърлих един поглед към Джени Марголд и промърморих:

— Ти си специалист по чалнатите, доколкото си спомням.

— Той със сигурност проявява класическите маниакални тенденции — започна тя. — Ярко изявен невротик. Вероятно и бацилофоб, но аз не бих…

— Какъв, какъв? — попитах аз.

— Изпитва страх от микроби.

— А, така кажи, бе! — престорено се плеснах по челото аз.

Тя се усмихна. Обичам жените, които оценяват тъпите ми шеги.

— Имам предвид ненужния страх — поясни Джени. — Онзи тип хора, които всяка сутрин изваряват четката си за зъби.

Абе хората са интересна работа. Помълчах малко, после обобщих:

— Значи имаме работа с тип, който се събужда сутрин и си задава въпроса дали този ден с тяло ще поеме куршума, предназначен за шефа му… Такъв човек едва ли ще се замисли за дреболиите.

С това предизвиках смеха на агентката, докато Джени се ограничи с мъчително пъшкане.

— По всяка вероятност е единствено дете — продължи анализа си тя. — Отгледано строго, дори спартански. Военният колеж и трите години в морската пехота със сигурност са затвърдили навиците му. По всяка вероятност може да се направи връзка с проблемите в семейството, за които спомена Марк Кини. И най-вече с желанието да задоволи изискванията на строгия и надменен баща, за които говори Фройд.