Брайън Хейг - Убиецът на президента

— Според клиничната терминология става въпрос за „странични щети“ — рекох. — Но в случая това едва ли е най-подходящият израз.

— Тъй ли? — погледна ме с леко учудване Мийни. — А кой е най-подходящият според теб, Дръмънд?

— Не мисля, че става въпрос за безразборна касапница — отвърнах аз. — Според мен убийците са я планирали нарочно, за да привлекат вниманието.

— Цял ден се чудя какво ми липсва! — процеди с ледено презрение Джордж. — А то било една скалъпена теория от някакъв несмаслен адвокат! — Усмивката му приличаше по-скоро на заплашително озъбване. — Ако нямаш нищо против, Дръмънд, предпочитам да стигна до някакво заключение, след като се консултирам с професионалистите.

В този момент си спомних защо не го харесвам това копеле.

— Но защо? — намеси се Джени, която очевидно беше чула думите ми. — Защо биха го инсценирали… Аз просто не…

Отговор нямаше. Все още. Настъпи кратка пауза.

— Трябва да помислим по въпроса — промърморих аз.

И за един кратък миг наистина помислихме по въпроса.

Разбира се, имаше поне хиляда по-лесни и по-малко набиващи се в очи начини за ликвидирането на Мерил Бенедикт — например атака на алеята пред дома му или отрова в пастата му за зъби, — начини, при които няма да има свидетели и усложнения, няма да присъства тази безсмислена жестокост. Аз обаче бях сигурен, че ударението е било сложено именно тук — решението да се премахне Мерил Бенедикт посред бял ден, сред най-натовареното движение и в най-лошия час на деня, е имало за цел да предизвика враждебност, да провокира ужас и отвращение. Не може да няма кръгообразни вълни, ако хвърлиш камък във водата, нали? Да не повярва човек.

— До момента убитите са седем — промърмори с леко смайване Мийни. — Двайсет и двама ранени, няколко от тях в критично състояние.

Поправка, рекох си аз. Отпреди миг убитите са осем, а ранените — двайсет и един. Но в такива кошмарни ситуации статистиката едва ли има някакво значение.

— Слава богу, че беше час пик и в колите не е имало деца — подхвърли Мийни.

— Затова пък е имало доста родители — добавих аз. Излишно беше да обяснявам, че много деца нямаше да дочакат мама или татко да се приберат у дома, но в замяна щяха да се запознаят с мрачната физиономия на някой детектив, получил ролята на лошия вестоносец. Улових погледа на Джени, която побърза да ми обърне гръб.

Преместих очи върху Джордж и попитах:

— Очевидци?

— Какво?

— Имам предвид очевидци, Джордж…

— О, да… Полицията снема показания. — Извърна се към Джени и подхвърли: — Виждаш ли онази жена до линейката? Със синята пола… — Обърнахме се едновременно и видяхме кого има предвид. — Мисли, че е видяла нещо. Хайде, свършете някаква полезна работа и проверете какво са успели да измъкнат ченгетата от нея.

Двама детективи вече разпитваха въпросната жена. Джени им показа картата си на федерален агент и любезно им предложи да се разкарат. А аз останах леко изненадан от факта, че те не възразиха и покорно се оттеглиха. Но и ситуацията на тази магистрала беше далеч от нормалното: локвите кръв, ранените хора и обезобразените трупове предполагаха изпълнение на заповедта, според която всички по-тежки инциденти и катастрофи да се докладват на ФБР, но масовата инвазия на агенти на същата институция, включително и по въздуха, говореше за нещо доста по-необичайно. На местните ченгета постепенно започваше да им светва, че инцидентът е нещо много по-тежко от обикновено хулиганство.

В отговор на въпроса на Джени жената каза името си: Карол Бландън. Възраст шейсет и една, адрес Монтгомъри, Мериланд. И така нататък, по въпросника… Личните й данни изобщо не ни интересуваха, но при разпит на свидетел те са от особено важно значение. С трепереща ръка мисис Бландън притискаше окървавена марля към лявата си вежда. Личеше, че е дълбоко разстроена, но умът й — слава богу беше съвсем бистър, а разказът й — логичен и достоверен, макар и леко накъсан от вълнение. С успокоителен и вдъхващ доверие тон Джени я помоли да разкаже подробно това, което е видяла.

— Ами, как да ви кажа… Карах в третото платно. Както знаете, тук платната са общо четири… Мисля, че бях на три коли разстояние от онази черната кола там… — Очите й се заковаха в купчините ламарина, които доскоро се бяха наричали BMV и бяха принадлежали на бедничкия Мерил Бенедикт. — Бях пуснала радиото, но не помня какво предаваха… После видях как един мъж се изправя и се показва през шибедаха на колата си.