Брайън Хейг - Убиецът на президента

— Но днешният му начин на живот може би няма нищо общо с начина, по който би желал да живее утре — подхвърлих аз.

— Мечтата на всеки престъпен ум — кимна Бътърман, после добави: — Никакъв алкохол в къщата, няма дори една бира в хладилника. Запален почитател на чая. Никакво порно, никакви стари списания, дори вестници няма. Не разполага и с телевизор. Ако е държал някакви оръжия тук, значи ги е изнесъл. Този младеж наистина е живял като монах!

Помотахме се още известно време, а аз започнах да се питам дали някой изобщо живее тук. Жилището беше почистено като за продажба, стерилно и недокоснато. Имах чувството, че иззад канапето всеки момент ще изскочи някой агент за недвижими имоти. Вдясно от входното антре се намираше малка дневна, свързана с още по-малка трапезария и това, което в днешно време наричат „удобна кухня“ — миниатюрен бокс, съчетал в себе си на пръв поглед несъвместими неща. Но в случая с Джейсън и това наименование беше пресилено. Плотовете бяха голи и излъскани до блясък, а в безупречно чистия умивалник нямаше дори засъхнали вадички чешмяна вода. Надникнах в хладилника, колкото да установя, че всичко вътре е опаковано както подобава и подредено като за парад — кутиите с прясно и кисело мляко, салатен дресинг и истински рог на изобилието от нискокалорични и диетични хранителни продукти с понижено съдържание на мазнини и въглехидрати. Направо ми стана неудобно от този ред, чистота и отношение към здравословното хранене.

На приземния етаж заварихме четирима агенти с тъмносини якета, които нямаха вид на безцелно мотаещи се, макар да беше ясно, че не са сигурни какво търсят. Аз също, макар че умната идея беше изцяло моя. Но нещо трябваше да има. Джейсън Барнс не беше чак такъв окъснял светец, за какъвто го вземаше шефът му. В това бях абсолютно сигурен. Може би…

— Горе — кимна ми Джени.

Заизкачвахме се по стълбите. Непосредствено след площадката в горния им край започваше тясно коридорче, което завиваше надясно и свършваше с три врати. Отворихме най-близката от тях. Оказа се баня, която миришеше на борова гора, с прецизно сгънати и идеално изгладени кърпи, огледало без нито едно петънце и тоалетна чиния, от която спокойно можеше да се храните — разбира се, ако изобщо може да ви хрумне подобна глупост. Нима някой живее в тази къща, господи?

Влязох вътре и се огледах. Зад вратата беше скрит тесен шкаф, който при всички случаи би трябвало да се явява тайното скривалище на злодея Джейсън. Дръпнах вратичката, очаквайки отвътре да изпадне някоя надуваема мадама с многозначително извити устни във формата на „О“, някой труп или каквото и да е друго… Оказа се, че полиците вътре са шест, всички претъпкани до последния сантиметър. Лекарства, спрейове за нос, антибактериални сапуни и шампоани, лосиони и мазила, балсами, профилактични кремове и приспособления от иригатор за клизми до пръчици за почистване на ушна кал. Шишенцата, епруветките и тубичките бяха най-малко триста на брой, подредени с изключително внимание. Една истинска армия от вещества и субстанции, предназначени за безмилостна битка с галактиките от микроби, за добро самочувствие, напълно лишено от мигове на констипация и — недай боже, от разни гадни тении.

Запозната далеч по-добре от мен с елементите в този богат асортимент, Джени подсвирна от удивление.

— Значи за това си е давал парите — констатира тя, огледа съдържанието на шкафа и добави: — Ако оставим настрана аспирина, лепенките против ранички и антибактериалните мазила, всичко останало попада в групата на профилактичните и почистващите препарати. Което означава, че човекът не е хипохондрик, но все пак е малко… странен.

— Съвсем не малко — поклатих глава аз.

Излязохме навън и отворихме следващата врата. Тя водеше към главната спалня — поредния храм на чистотата и реда. Изправени до леглото, двама агенти със сини якета и заканителен вид явно се готвеха за задължителния вандализъм на обиска. На стената над леглото висеше масивно, изящно гравирано разпятие. Третата врата разкри втора, доста по-малка спалня, превърната в миниатюрен, но спретнат кабинет.

— Да влезем — подхвърли Джени.

В кабинета вече действаше агентка със синьо яке, заета да сваля книгите от полиците.

— Нещо интересно? — попита я Джени.

— Зависи какво намирате за интересно. Повечето са романи на ужаса и религиозни книги. Куп заглавия от Стивън Кинг и Ан Райс — все на същата плашеща тематика. Има всички писания на Тим Лахей… „Армагедон“ и всичко останало. Не знам как изобщо заспива вечер.