Брайън Хейг - Убиецът на президента

Враждебността се оттече от лицето на агент Кини. Както вече споменах, той упорито се бореше да бъде добър командир, но лоялността изведнъж се превърна в твърде тежък кръст за него.

— Казах ви истината — промърмори той, помисли малко и добави: — Преди време… може би шест-седем месеца, Джейсън преживя тежки мигове…

— В смисъл? — хладно го изгледа Джени.

— Стана раздразнителен и мрачен…

— Защо? — попитах аз.

— Не знам защо.

Вярна на опита си, Джени се наведе напред и нареди:

— Опишете какво имате предвид под „мрачен“.

— Ами… Не знам. Може би отчужден, разтревожен, нетърпелив… Малко нестабилен в емоционално отношение.

— Попитахте ли го на какво се дължи това?

— Да, попитах го. Но Джейсън е изключително затворен човек. Дадох му един месец почивка и когато се върна, всичко беше наред.

Джени обмисли чутото и попита:

— Неприятности в работата?

— Не. Работата си вървеше добре. Проблемът му беше личен.

Джени ми хвърли кратък поглед и попита:

— Нещо друго?

— Нищо.

— Благодаря, свободен си — обадих се аз. — Но ако си спомниш нещо и не ни се обадиш, ще се простиш с топките си!

Джени изчака вратата да се затвори зад гърба на агент Кини и попита:

— Е, какво мислиш?

— Мисля, че агент Джейсън Барнс е идеалният бодигард за твоя държавен ръководител, твоята банка или девствената ти дъщеря. Дълбоко религиозен, с чисто сърце, предан на Бог и Родина, неизрекъл нито една мръсна дума през целия си живот.

— Имаш право. Не ми прилича на заподозрян.

Не направих коментар на това изявление и тя добави:

— Между другото, аз имам служебното задължение да поддържам контактите с тайните служби и постоянно работя с тях. Координирам съвместните ни операции, а моят отдел обработва всички материали, свързани с исканите от тях сведения. Веднага ще кажа, че те са една изключителна група хора във всяко едно отношение — физическо, умствено и емоционално. Което обаче не означава, че всички са ангели… Този Барнс ми звучи като агент за пример.

— Действително е така — кимнах. — Пусни го за общонационално издирване и изкарай заповед за обиск.

— Извинявай — объркано ме погледна тя. — Да изкарам какво?

— Никой не е толкова съвършен, Джени. Тоя крие нещо.

— Нямам представа на какво се базират подозренията ти.

— Помисли върху това, което ни разказа началникът му.

— Началникът му каза, че е златно момче. А аз мога да потвърдя, че е издържал няколко наистина задълбочени проверки.

— Аз също съм издържал такива, а вероятно и ти. — Замълчах и я погледнах в очите. — За себе си добре знам какво съм скрил. А ти ще споделиш ли с мен какво си спестила на контролните органи?

Тя се замисли.

— Не забравяш ли вероятната причина? — попита.

— Той е член на охранителен отряд и е изчезнал.

— Вероятно бих могла да извъртя тази логика и да оправдая заповедта за национално издирване със загриженост за личната му сигурност — поклати глава тя. — Но заповедта за обиск трябва да бъде подписана от съдия. Опитам ли подобно нещо, цялото Управление ще умре от смях.

— Имаш право.

— Кажи как да постъпя.

— Непременно трябва да споменеш за много тревожното анонимно телефонно обаждане, което току-що си получила…

— Не играем по този начин, Шон — отвърна с въздишка тя. — Това е ФБР.

— О, ФБР! — подсвирнах аз. — Не забравяй да го пишеш в автобиографията си, като тръгнеш да си търсиш работа след смъртта на президента!

— Не е нужно да си саркастичен — сбърчи вежди тя.

— Нито пък е време да си четем морал. Играй така, че да се получи нещо, Джени!

— Ако в дома му открием някое от оръжията на престъплението, ние ще бъдем… Всъщност целият случай ще…

— Нямаш случай, който да браниш — прекъснах я аз. — Екип от професионални убийци е тръгнал на лов за президента на Съединените щати. Това е проблемът, върху който трябва да се концентрираш!

Видях колебливото изражение на лицето й и добавих:

— Тези хора не играят по правилата. Тези хора не познават никакви правила. Ако се задържим в общоприетите граници, със сигурност ще изгубим.

Джени възприе съветите ми и успя да издейства заповед за обиск на дома на Джейсън Барнс в Спрингфийлд.

Самият Спрингфийлд беше на някакви си дванайсет километра от центъра, но улучихме часа на задръстванията и едва ли щяхме да се справим с вашингтонския трафик. По тази причина Джени поръча хеликоптер и voila — един взе, че се спусна на паркинга. Скочихме в кабината и се издигнахме в безбрежния лазур. Пилотът пое курс над магистрала И–95 до изхода за Спрингфийлд, после направи десен завой и машината се понесе на малка височина над безкраен лабиринт от тухлени къщи и вили, струпани в няколко гроздообразни кварталчета, които на практика съставляваха Спрингфийлд.