Брайън Хейг - Убиецът на президента

— Не само сутринта, но и няколко седмици назад — вметна и моя милост. — Убийците без съмнение са наблюдавали къщата на Белнап от доста време. А непознатите винаги бият на очи.

Таунзенд отново се обърна към Мийни и отбеляза:

— Говорим за скъп квартал. Непознат човек не би останал незабелязан.

Особено онези от тях, които не са облечени в костюм на „Брукс Бръдърс“ и не се возят в луксозна лимузина за сто хиляди долара, добавих мислено аз. В подобен квартал те наистина ще бият на очи като червен банан.

Мийни трескаво търсеше начин да отбележи точка.

— Трябва спешно да изискаме сводка за убийствата и останалите тежки престъпления по райони — обяви той. — Ще задължим всички полицейски участъци и шерифски служби между Болтимор и Ричмънд да ни изпратят сведения. Не можем да си позволим никакво забавяне!

Ако оставим настрана личното ми отношение към Джордж, той беше един умен и компетентен специалист, а предложението му беше съвсем навременно. Град Вашингтон, окръг Колумбия, беше сред постоянните претенденти за номер едно по убийства и други тежки престъпления, ето защо едно отделно убийство може лесно да потъне или изчезне сред тях. Продължавайки мисълта на Джордж, аз попитах:

— Каква информация може да бъде споделяна извън тези стени?

За момент ме обзе подозрението, че ще ме помолят да напусна. После Питърсън поклати глава и въздъхна.

— Ако ви трябва човек, който да вкара слона в стъкларския магазин, обърнете се към Дръмънд.

Джордж Мийни се засмя, устните на Джени се разтеглиха в усмивка, а останалите се вторачиха в мен. Който не ме познава, трудничко свиква с мен.

За щастие въпросът ми падна като узряла круша в кошницата на мисис Хупър, която поклати глава.

— Все още не съм решила. Засега Тери Белнап си е у дома, болен от грип. — Обърна се към Питърсън и Таунзенд и хладно разпореди: — Вие двамата отивайте на доклад при президента. Аз ще ви уведомя по-късно…

Странно нещо е властта. Теоретично и на хартия, директорите на ФБР и ЦРУ се намират далеч по-високо в хранителната верига от някаква дама, появила се в града покрай шефа си и по тази причина не й е било необходимо разрешение от Конгреса, за да се настани в един от ъгловите кабинети на Западното крило. Но тази кратка размяна на реплики беше достатъчна, за да разсее съмненията ми по въпроса кой държи първенство пред хранилката. Изпитах остро чувство на носталгия по армията, където чинът на всеки е обозначен на петлиците му. Чинът невинаги сочи кой командва парада, но поне те ориентира кой може и кой не може да те прецаква.

Както и да е. Двамата покорно кимнаха и се оттеглиха, а ние с Джени Марголд си разменихме тревожни погледи. Тя едва изчака затварянето на вратата, за да се обърне към мисис Хупър:

— Моля ви, кажете дали ние с Дръмънд не пропускаме нещо. Началникът на канцеларията на Белия дом е мъртъв и това е факт, който не може да остане скрит.

Интересен и леко провокативен въпрос, който за миг увисна във въздуха. Тишината бе нарушена от моята шефка Филис, която поклати глава и каза:

— Страхувам се, че нещата са малко по-сложни. Би трябвало да предвидим, че ще се случи нещо такова.

— Защо?

— Ами… Заради наградата… — Очите й се заковаха в някаква невидима точка на стената. — Някой е обявил награда от сто милиона долара за човека, който убие президента на Съединените щати.

По дяволите!

След тази смайваща новина Джордж Мийни сведе очи към масата и глухо обяви:

— Чакат ме няколко спешни телефонни разговора. Нека направим петнайсетминутна почивка за освежаване, а после ще видим какво да правим.

Помещението светкавично се опразни. Единствено Филис и аз останахме по местата си. Докато другите се изнизваха, тя се правеше, че не ме забелязва, но когато останахме сами, на лицето й изплува усмивка.

— По всичко личи, че си свършил отлична работа — подхвърли тя. — Джени Марголд се изказа много ласкаво за теб.

— Агент Марголд беше ангажирана да се пребори с цял тон лайна, стоварени на плещите й — скромно отвърнах аз. — А това беше най-малкото, което можех да направя.

— Сигурно е така — кимна тя. — Но аз се радвам, че си спечелил доверието й.

— Настина ли? Защо?

Филис прие въпроса с деликатността, която той заслужаваше.

— Не е тайна, че от време на време комуникациите между ФБР и нашето управление са малко… как да кажа… неефективни.

— Така ли? Нямах представа.

Усмивката й беше доста пресилена.