Брайън Хейг - Убиецът на президента

Таунзенд заби показалец в лицето на Марголд и рязко заповяда:

— Започвайте!

Моята нова дружка Джени говори в продължение на петнайсет минути. Помагаше си с дебел маркер, с който нахвърли на дъската груба скица на къщата на Терънс Белнап и охранителната система, отбеляза появата на държавната лимузина, маркира движението на нападателите по пътеката до входа, а оттам — до лобните места на жертвите в трапезарията и приземието. Наистина беше много умна. Говореше ясно и точно, свеждайки до минимум жаргона на ФБР. Знаеше кои детайли са важни, притежаваше добра памет, организирана мисъл и приятен глас. Мъдро не си позволи никакви предположения, никакви допълнителни подробности. Предаваше фактите такива, каквито са, без украса.

Заключителните й думи прозвучаха така:

— Във ФБР разделяме убийствата на две основни категории: организирани и неорганизирани. На пръв поглед може да ви прозвучи прекалено общо и дори опростено, но на практика това е една изключително сложна преценка, благодарение на която сме в състояние да си направим редица важни изводи. В случая без никакво съмнение става въпрос за организирано убийство.

Наблюдавайки лицата на хората около масата, аз стигнах до заключението, че почти всички слушат с интерес, внимание и дори одобрение. Само мисис Хупър не попадаше в тези категории, тъй като демонстрираше явно отегчение, почукваше с молива си по масата и откровено се прозяваше. В един момент остави молива и попита:

— Трябва ли да си направя някакво заключение от тези наблюдения?

— Как да ви кажа… — колебливо отговори Джени. — Те са полезни за всички, които ще участват в преследването на убийците… Но ето нещо, което конкретно ще ви свърши работа: през годините, прекарани в Отдела за поведенчески науки, аз посетих над триста места, на които бяха извършени убийства, проучих много други. Заключението ми е, че сегашното убийство е като по учебник — безупречно разузнаване, подготовка и изпълнение. Тази операция е била планирана в продължение на седмици. И ние трябва да очакваме същата безупречна подготовка за това, което престъпниците планират за следващите два дни…

— Вълкът нрава си не мени — поклати глава мисис Хупър. — Кажете нещо, което не знаем…

Джени подмина сарказма й с леко свиване на рамене.

— Има нещо любопитно, а може би и тревожно. Една от аксиомите в нашата работа гласи, че политическите убийства по принцип са неорганизирани. Мотивите на изпълнителите могат да бъдат хиляди, но профилите и начинът на действие — не. Тези хора почти без изключение са социални неудачници, отчаяни индивиди с ниска интелигентност и способности. Те се концентрират върху мишената и посланието, което искат да направят. Вземат елементарни предпазни мерки, за да не оставят улики и свидетели, да си съставят план за бягство и да избегнат разкритие. На практика почти всички извършители на политически убийства искат да бъдат идентифицирани. Безличието е онзи психически ад, от който се опитват да избягат на всяка цена.

— Добре, а каква е била мотивацията им?

— Не мога да кажа. Още е рано.

— А на какъв етап ще знаете? След като убият и президента?

Ако оставим настрана гадния тон, въпросът на мисис Хупър беше колкото важен, толкова и неотложен.

— Ако имат някакво послание, те ще изберат времето и мястото за неговото предаване — отвърна Джени, помълча малко, после добави: — Лично аз не смятам, че имат някакво послание…

— Как тогава ще наречете бележката, която са оставили?

— Не съм я чела. Не съм готова да я анализирам.

— Но сте запозната със съдържанието й…

— Чух само резюме, което не ми прилича на послание. Прозвуча ми по-скоро като… хм… като обява, като подигравка…

Права беше. Искам да кажа, че онези типове започват мача с премахването на дясната ръка на президента, след което ни оставят бележка, на която пише: Това е само началото, нещастници. Ще има още, а за десерт ще видим сметката на големия шеф. Тези типове наистина притежаваха огромно его и месингови топки. А ако недай боже, им се размине, всички ние ще изглеждаме страхотни глупаци.

Джени огледа лицата около масата и попита:

— Други въпроси?

След кратка пауза се обади Таунзенд:

— Колко време прекарахте в къщата?

— Дванайсет минути, сър. Направихме два огледа.

— Дванайсет минути? — Немигащите очи на директора се заковаха върху лицето на Джени за цели десет секунди. Ефектът беше странен, почти зловещ. Сякаш гледахме умряла риба и очаквахме да проговори. В крайна сметка устните му се разлепиха и той добави: — Анализът ви е доста впечатляващ за толкова кратко присъствие.