Брайън Хейг - Убиецът на президента

— Може би — отвърнах. — Но тя не призна нищо.

— Вече не е необходимо. Пушката е лостът, с чиято помощ ще измъкнем от нея всичко, което ни трябва.

Не отговорих просто защото бях убеден, че греши.

Това явно му направи впечатление, защото очите му изпитателно пробягаха по лицето ми.

— Добре ли си?

— Не.

— Забрави за нея, Дръмънд. Тя беше кофти човек.

— Меко казано, Лари — отвърнах аз, помълчах малко и попитах: — Кой е най-добрият федерален затвор?

— Аз не… Ами как да ти кажа. — Лари запелтечи от изненада, после се овладя и отвърна: — Може би „Левънуърт“.

— Добре. Преместете я там. Дайте й отделна килия и я дръжте в пълна изолация. Хвърлете ключа в морето и се молете на Господ никога да не излезе на свобода.

— Ако това по някаква случайност стане, не бих искал да съм на твое място — отвърна той.

Дъждът ни връхлетя по пътя към международното летище „Дълес“, откъдето ми предстоеше да излетя за Оман. В служебната кола бяхме двамата с Филис. По известни само на нея причини тя беше настояла да ме изпрати. В началото почти не говорехме. Мисля, че Филис беше доволна да се отърве от мен, а идването й на летището имаше една-единствена цел — да се увери с очите си, че се качвам в самолета.

Изглежда, се бях разсеял, защото когато тръснах глава и погледнах през страничното стъкло, колата вече напускаше околовръстната магистрала по отбивката за Рослин. Наведох се напред и подхвърлих на шофьора:

— Хей, приятел, „Дълес“ е в обратната посока!

— Той знае къде е, „Дълес“ — обади се Филис.

— Но…

— Седни и се отпусни.

— Къде отиваме?

— Ще видиш.

— Искам да знам повече.

— Знаех, че ще кажеш именно това.

И така, аз се облегнах и отправих поглед към лъскавите небостъргачи и оживлението в центъра на Рослин. Плъзнахме се покрай Иво Джима Мемориъл, в подножието на който петима морски пехотинци под ръководството на някакъв флотски ефрейтор напъваха мускули да вдигнат националния флаг на връх Сурибаши.

Насочихме се към северния изход за Форт Миър, изкачихме един доста стръмен баир, завихме наляво и спряхме пред спретнат параклис от червени тухли. Филис взе чадъра си и рече:

— Ела.

Заобиколи колата, за да ме приюти под чадъра, хвана ме за ръката и тръгнахме. Крачихме някъде към пет минути, без да разменим дума. Тя водеше, аз я следвах. Влязохме през главния вход на Националното гробище Арлингтън и поехме по леко наклонената централна алея, от която тръгваха дългите и стройни редици на белите надгробни плочи с кръстове и звезди, поставени в памет на мъртвите. Наоколо почти нямаше хора, вероятно заради дъжда и смръщеното небе. Тук-там се виждаха самотни фигури с букети или венци в ръце.

Без да намалява ход, Филис посочи една бяла плоча вляво от алеята и промърмори:

— Хари Ростоу. В гимназията излизах с него. Много фино момче, най-добрият спортист в класа. Началото на войната го завари кандидат-студент в Харвард. Мобилизираха го и го изпратиха в Европа. Загина в Анцио, с откъснати от мина крака… Ужасна смърт!

След кратка пауза ръката й се стрелна към друга надгробна плоча, на около десет кръста от първата:

— Джаксън Байлър. Беше ми кум на сватбата. Загина в Корея, в битката за Порк Чоп Хил. Остави жена и две невръстни дечица.

Аз също имах приятели и роднини, които лежаха тук. Фактически само преди година заровихме мой близък приятел. Като повечето войници и аз бях чувствителен на темата убити другари. В гърдите ми се появи неприятна тежест, а в гърлото ми заседна голяма буца. На фона на безкрайните поля и прерии на Америка тези няколко акра земя са много специални, много особени. Тук беше вечното жилище на герои и обикновени хора, извършили по най-добрия начин това, което се е искало от тях. И вероятно по тази причина атмосферата бе наситена със спокойствие, предразполагащо към спомени.

— Ей там е чичо ми Джери — рекох аз и махнах с ръка над лявото рамо на Филис. — Виетнам, набор 68-а. Офанзивата „Тет“. По това време татко си беше в страната и не можа да отиде на погребението на брат си.

— Предполагам, че си присъствал на доста погребения тук — подхвърли тя.

— Бас държа, че ти си присъствала на повече — отвърнах аз, направих къса пауза и се обърнах да я погледна. — Защо дойдохме, Филис?

Тя пренебрегна въпроса ми и промърмори:

— Моля те…

Продължихме да крачим напред. Спомних си деня, в който постъпих в армията. Бях като всички новобранци пълен с оптимизъм и розови мечти, благородният рицар, който е намъкнал бронята, готов да отсече главата на дракона. Задачата беше проста и ясна: бой с всички врагове — вътрешни и външни, бели и черни, доброто срещу злото, благородните срещу низшите духом. И, разбира се, Бог винаги е бил и ще бъде на наша страна. Но с хода на времето постепенно разбираш, че нещата не са толкова чисти и светли, толкова благородни. Господ шикалкави и заема страната, на когото си поиска, а ти се биеш по най-добрия начин, на който си способен, но всяка битка си има своята цена. И ако плътта ти случайно остане ненакърнена, в душата ти се появява някоя и друга рана, която не зараства с години.