Брайън Хейг - Убиецът на президента

По подобен начин миналото на Джени и прогнозата на Тери Хигинс обясняваха защо тя е избрала именно Джейсън Барнс от огромното множество държавни служители, които са били обект на задължителна проверка. Тя подсъзнателно е търсила себе си или онова огледало, което най-точно би отразило същността й. Или онзи психологически двойник, когото би могла да преекспонира на нашето внимание, защото всъщност е рисувала портрета на човек, когото отлично познава — самата себе си.

Ерго, Джени е била достатъчно самоосъзната, за да знае коя е и как е стигнала дотук. Бях сигурен в мнението, което биха изразили психиатрите: в повечето случаи самоосъзнаването е първата крачка по пътя към спасението и самоусъвършенстването. Но според мен има и случаи, при които то е най-краткият път към саморазрухата. По неизвестни причини Джени бе избрала да не се бори с демоните, които вилнееха в душата й, а обратно — да задоволява ужасните им желания.

По всяка вероятност именно това перверзно самоосъзнаване е накарало Джени да запише психология, или, както беше модно да се казва през шейсетте, да открие себе си просто защото това е единствената научна система, предлагаща необикновения шанс да се надникне в извратеното съзнание на другите. Спомних си думите, които беше употребила, когато обсъждахме поведението на Джейсън: че младежът е жертва на миналото си, че е следвал предопределението на съдбата — точно по начина, по който това предопределение ръководи всички нас. Едва сега си дадох сметка, че всъщност тя не е имала предвид Джейсън, а себе си, предлагайки ми обосновка в стил Юнг на собственото си психическо състояние.

Но да се пледира невменяемост беше изключено, независимо от степента на лудостта й. Тя правеше разлика между добро и лошо, беше наясно, че извършеното от нея е лошо във всеки морален аспект на понятието. И не напразно беше проявила толкова находчивост и изобретателност, за да не бъде заподозряна.

На практика Джейсън беше копие на собствената й тъжна биография, с изключение на едно — за разлика от нея той бе успял да избегне предопределението на съдбата.

Но, както казваше Лари, в момента Бюрото имаше проблем, който буквално преливаше от чинията. Мащабите, сложността и трудността при реализацията на последните убийства предполагаха убиец с достатъчно опит и практика. Което означава, че в миналото на Джени би трябвало да има един дълъг и мъчителен процес на ескалация. Отделът за поведенчески науки трябваше да направи обстоен преглед на всички случаи, върху които беше работила тя — особено върху онези, които й бяха донесли най-блестящите успехи. Само по този начин можеше да се разбере дали следователят не се е превърнал в извършител. От тази мисъл ме побиваха тръпки. Да не говорим, че аз самият си имах един сериозен проблем.

Сякаш прочела мислите ми, Джени вдигна глава и попита:

— За твоите ли проблеми ще говорим, или за моите?

— Ти си моят проблем.

— О! Значи някой е наранил чувствата на бедничкия Шон!

Така нямаше да стигнем доникъде. Което беше желанието на Джени. Но идеята беше нейна, а следователно си беше наумила да ме включи в дневния ред. Реших, че се досещам защо, което оформи следващия ми въпрос:

— Вероятно се питаш как съм разбрал, нали?

— Защо трябва да се питам? — вдигна вежди тя. — Ти допусна куп грешки, направи много гафове. Този е просто поредният.

— Така ли?

— Не се заблуждавай, моля те. Вярно е, че преди няколко месеца съм прегледала досието на Джейсън Барнс, а вероятно и това на баща му. Но през мен минават хиляди досиета, няма как да запомня всички.

— Много ми се иска да ти повярвам, Джени — въздъхнах аз. — Но ти излъга за миналото си, лъжеше по време на разследването, лъжеш и в момента. Разбира се, ти прекрасно знаеш, че истината не може да ти върне свободата, но тя все пак може да попречи на онези петдесет хиляди волта ток, които заплашват да ти развалят прическата.

Джени ме погледна втренчено и забави отговора си.

— Имам си причини — промълви след известно време тя.

— За какво?

— Да те заблудя относно миналото си.

Тази тема явно беше деликатна за нея.

— Разкажи ми.

— Всичко е много просто. Когато споделя с някого за детството си, винаги получавам състрадателни погледи, винаги чувам нещо от сорта „Горкичката, колко много си страдала“. Но аз мразя да ме съжаляват.

— А аз си помислих, че просто не искаш да се връщаш към лошите спомени.

— Ти си лош спомен, защото си тук.