Брайън Хейг - Убиецът на президента

— Значи тя внушава възможността за разумно съмнение, а вие не разполагате с доказателства, с които да убедите съдебните заседатели, че тя без всякакво съмнение е извършила тези неща.

Лари изсумтя в знак на съгласие, след което добави, че според Министерството на правосъдието шансовете на обвинението в заговор бързо намаляват, докато тези на обвинението в предумишлено убийство отдавна вече са нулеви. В най-лошия (за нея) случай ще получи пет години затвор, а може би и по-малко. И съдейки по твърдата й позиция, тя прекрасно го знае. Най-сетне Лари стигна до причината за своето обаждане и обяви:

— Тя каза, че иска да те види.

— Страхотно. Кажи й, че аз не искам.

— Първо ме изслушай — предложи той.

— Много съм зает, Лари.

— Ти беше този, който убеди Таунзенд да я арестуваме. Поне ме изслушай.

— Добре. Защо иска да ме види?

— Ти ми кажи.

— Нямам идея, Лари.

Но и двамата знаехме, че е лъжа.

Неподатливите свидетели понякога омекват в присъствието на хора, с които имат силна емоционална връзка, обясни ми Лари. В отговор на което аз обясних на Лари, че моята емоционална връзка с Джени Марголд е копие на връзката, съществуваща между рибата и кукичката. Той се разсмя, но аз говорех съвсем сериозно.

Продължихме още малко в същия дух. Лари се опитваше да ме убеди, че идеята е добра, а аз — да го пратя по дяволите и да ме остави на мира.

Моите причини бяха съвсем основателни. Първо, защото идеята по принцип ми се струваше тъпа, и второ — на по-лично ниво нямах желание изобщо да я виждам повече. Все още нямах представа защо беше извършила всичко това, а и не исках да зная.

Но ако се върнем на първоначалното ниво, прехвръкналите между нас романтични искрици бяха горещи и изпълнени с илюзии от моя страна, пресметлива преструвка от нейна. Джени ме направи на глупак както в интелектуален, така и в емоционален смисъл. Тя го знаеше, знаех го и аз. Бях на път да се превърна в един изпълнен със самосъжаление ревльо — състояние, от което тя без колебание щеше да се възползва. Да ме затворят в една клетка с нея беше все едно да хвърлят прясно месо на лъвица.

На второто, по-интимно ниво, си спомних за едно предупреждение, което ми беше отправила Джени: без да прекосиш гъстата гора, няма как да опознаеш призраците и чудовищата, които я обитават. Гъстата гора на човешкото съзнание. И беше права. Аз бях обвинявал, а понякога и защитават индивиди, чиито престъпления изглеждаха резултат на чиста лудост, но при по-внимателно разглеждане се оказваха плод на далеч по-обикновени, дори тривиални пороци: алчност, похот или някоя друга разновидност на човешкия егоизъм.

Но Джени беше различна. На външен вид нормална, свястна, изпълнена със здрав разум, вътре в себе си тя беше абсолютно луда, каквото и да означава това в наши дни. В душата й се бяха загнездили мрачни демони, с които нямах абсолютно никакво желание за контакт.

Но Лари продължаваше да настоява.

— Хайде, Дръмънд, това вероятно е последният ни шанс! — Не получи отговор и добави: — Между другото, Таунзенд ме помоли да ти предам, че ще приеме подобен жест от твоя страна като много голяма лична услуга.

Нямаше какво да отговоря. След още малко увъртания приех да се срещна с Джени, но при определени условия: най-рано на следващия ден сутринта и само след като уточня една малка, но важна подробност.

Това беше пътят, който ме отведе до малкия вътрешен двор, ограден от бетонна стена с бодлива тел отгоре, който моментално пробуди старата ми клаустрофобия. Но Джени беше настояла да се видим тук, или изобщо да не се виждаме. Вероятно й беше писнало да я наблюдават през фалшиви огледала, а може би си мислеше, че една среща навън донякъде ще изравни стартовите ни позиции. Най-вероятно и двете, но с тази дама нищо не беше сигурно.

Една яка надзирателка доведе Джени до вратата, след което я остави сама и се отдалечи. Денят беше топъл, но на хоризонта се трупаха тъмни облаци — съвсем подходящ декор за това, което предстоеше. Тя се спря на около два метра от мен.

Мълчахме и избягвахме да се гледаме в очите, докато тишината стана непоносима. Давах си ясна сметка, че тя ме принуждава да направя първия ход.

— Затворничката желае ли цигара? — попитах.

— Затворничката не пуши, ти също.

— В килията на смъртниците човек лесно придобива вредни навици — добавих аз. — Тъй че никога не е късно и да пропушиш.

Тя пропусна закачката покрай ушите си и попита:

— Сложиха ли ти микрофон?