Брайън Хейг - Убиецът на президента

Пистолетът в ръцете й продължаваше да е насочен право напред — както са ги обучавали в академията на ФБР, очите й не пропускаха нищо. Откъм задната страна на къщата се разнесоха нови викове и изстрели. Явно тексасците приключваха с участието си в пиесата.

Джени се втурна към мен и дръпна лепенката от устата ми.

— Добре ли си? — попита тя, докато пръстите й се бореха с възлите.

— Аз… Да, добре съм.

— Непрекъснато включвахме и изключвахме предавателя ти — задъхано обясни тя. — Но ти беше в движение и трябваше да те изчакаме да спреш.

Освободен от въжетата, аз станах и разтърках китките си, които щяха да ме болят поне една седмица. Посочих към тялото на Джейсън и попитах:

— Защо го направи?

— За да не те застреля.

— Той беше вързан, Джени.

Тя се взря в трупа, после вдигна глава. Устните й трепереха, в очите й се четеше ужас.

— Господи! Шон, аз… Нямах представа. През пушека те видях на пода, а след това… След това видях него. Стори ми се, че се е надвесил над теб и…

Едва сега си направих труда да се обърна към трупа на Джейсън. Един от куршумите бе пронизал гръдния му кош, а другите два бяха попаднали в черепа, пръскайки мозъка му по цялата стая. Очите му бяха широко отворени, с извърнати нагоре зеници — сякаш се беше опитал да проследи пътя на куршумите.

Откъм вътрешността на къщата долетя силен трясък и ние неволно се свихме. Взривната вълна разклати стените. Явно някой беше хвърлил зашеметяваща граната, след което стрелбата и виковете се възобновиха. Там май се водеше истинско сражение.

— Ела.

Джени ме хвана за ръката и ме задърпа след себе си. Подчиних се, тъй като все още бях малко замаян. На петдесетина метра от къщата бяха паркирани две бронирани коли. Хукнахме към тях, надявайки се на надеждното им прикритие.

Спряхме едва когато подминахме по-близката от тях. Джени протегна ръка и докосна лицето ми. Или по-скоро го избърса.

— Кървиш, при това доста обилно — рече.

До този момент изобщо не бях усетил действието на стотиците ситни стъкълца, които се бяха посипали върху мен при взривяването на вратата за верандата. Кръвта от главата ми заливаше лицето, а кратка инспекция на пораженията показа, че имам порязвания по гърдите и ръцете, а дори и по краката. И в момента, в който разбрах за тях, те започнаха да болят, при това адски силно.

Към нас се приближи агент в комбинезон на командос, защитна жилетка и много намръщено лице. Спря на крачка от Джени, доближи лицето си до нейното и излая:

— Какви ги вършиш, по дяволите?

— Извеждам си човека, не виждаш ли?

— Предупредих те, агент! Никой не трябва да влиза там, преди да получим сигнал от Отряда за освобождаване на заложници!

— Спомням си.

— Това беше грубо нарушение на процедурите! Изобщо не ми пука дали ти отговаряш за операцията, ще пусна рапорт!

— Пускай каквото щеш! — озъби му се Джени, без да отстъпи дори сантиметър. — Аз гарантирах сигурността на своя заложник и бях длъжна да изпълня обещанието си!

Командосът разбра, че няма смисъл да се прави на пич, още повече че сражението в къщата продължаваше. Без да губи повече време, той изпусна някакъв нечленоразделен звук, обърна се и изчезна.

Обзе ме много странно усещане. Дали изведнъж не ми прилоша?

— Ти влезе с единствената цел да ме измъкнеш, така ли? — попитах.

Джени не отговори.

Напипах ръката й и здраво я стиснах.

— Благодаря.

Тя изглеждаше адски нещастна и почти отнесена. Помислих си, че разбирам за какво става въпрос.

— Джейсън е първият, когото убиваш, нали?

— Аха… Първият. — В очите й се появи влага. — Застрелях човек с вързани на гърба ръце.

— Случва се, Джени. Откъде да знаеш, че ръцете му са вързани зад гърба? Очите ти виждат само част от картината, забулена в дим и прах, а мозъкът ти реагира по съответния начин. В разгара на боя често става така, че окото доминира над разсъдъка, а пръстът натиска спусъка без никакво колебание.

Тя вдигна глава да ме погледне, но не каза нищо.

Три минути по-късно напрежението изведнъж спадна. Очевидно командирът на Отряда за освобождаване на заложници беше съобщил по радиото, че акцията е приключила. Неколцина от агентите запалиха цигари, между служебните коли се появиха хора.

Екип от криминалисти се насочи към къщата, следван по петите от четири двойки санитари с носилки. После улицата изведнъж се задръсти от колите на полицията, които винаги пристигат прекалено късно. По петите ги следваха вездесъщите подвижни телевизионни станции, които, предполагам, са били специално повикани да регистрират поредния бляскав успех на ФБР. Всъщност нека не ги съдя прибързано, защото този път успехът беше изстрадан, с цената на много кръв. И на хората трябваше да се отдаде заслуженото.