Брайън Хейг - Убиецът на президента

Някакъв тип със сив костюм и лошо възпитание настоятелно ме караше да се кача в близката линейка. Но аз вече му бях обяснил, че съм съвсем наред и спокойно мога да се махна оттук на собствен ход. Нали се досещате — това беше поредната поза на големия лош Шон, който при всички обстоятелства си остава пич. Изтече доста време, преди да осъзная, че така, както съм по боксерки, изглеждам доста странно сред бързо увеличаващата се тълпа.

Наранена и в лошо настроение, Джени продължаваше да стои неподвижно, зареяла поглед някъде надалеч. Хванах ръката й, обзет от глупавата представа, че по този начин й помагам да се овладее.

Но във ФБР действат адски много правила, а най-важното от тях гласи: подчинявай се на всички правила. По тази логика някой си беше направил труда да извика командира на 003, който пристъпи към мен и подхвърли:

— Ти ли си Дръмънд?

— Не — поклатих глава аз. — Дръмънд е един висок и красив тип, който носи всичките си дрехи.

— Да не те е улучила някоя по-тежка отломка? — пожела да узнае онзи.

Опипах слабините си и отвърнах:

— Не.

— Вече чух, че си много шантав — засмя се човекът. — Но иначе свърши добра работа, за която ти благодарим.

— Ами. Всеки тъпак щеше да я свърши колкото мен.

— И аз така си помислих — прибра усмивката си онзи. — А сега ми отговори на един въпрос: сам ли ще влезеш в линейката, или аз да те натикам в нея?

С крайчеца на окото си видях, че няколко телевизионни оператори са включили камерите. Един от тях беше на три-четири метра и вече се извърташе в моя посока. Побързах да отворя задната врата на линейката, иначе рискувах да се превърна във водеща новина на предаването „В пет нула-нула на живо“.

Не след дълго пристигнахме в болницата „Арлингтън Дженеръл“, където получих шанс да се повозя и на инвалидна количка. Двамата млади доктори в операционната много ми се зарадваха, тъй като ваденето на стъкълца с различни размери от кожата ми обещаваше да им запълни дежурството. Единият дори ми предложи да си запазя парченцата, от които на по-късен етап от живота си бих могъл да си направя оригинален витраж. Другият обърна внимание на старите ми рани от войната и направи предположението, че трябва да съм ужасно известен. И двамата бяха големи сладури. Да, сериозно ви говоря.

Глътнах три аспирина, след което единият от докторите ми препоръча да остана под наблюдение още половин час, да не би да получа внезапен пристъп на здрав разум — колкото и малко вероятно да беше това. После ме облякоха с един абсолютно оригинален хирургически комбинезон, който ми стоеше страхотно. След което ме осведомиха, че ще го включат в сметката ми.

Връщайки се назад, към началото на тази история, започнала в центъра, „Джордж Буш“, бях принуден да призная, че последвалите четирийсет и осем часа преминаха като бесен холивудски екшън на 78 оборота, плътно запълнен с кървища, емоционален хаос и френетични действия. Видях смърт и нещастия, достатъчни за един цял живот, а грозните картини останаха дълбоко запечатани в съзнанието ми. Но фактът, че четирима души бяха намерили смъртта си благодарение на мен, изобщо не предизвика очакваните угризения на съвестта — може би защото все още не го бях осъзнал и обмислил.

На една от стените в операционната имаше стойка с телевизор. В момента течаха новините, а първо място сред тях заемаше престрелката, която имаше всички шансове да остане топ-новина в продължение на седмици. Облегнах се в стола си, качих краката си на масата и се приготвих да гледам. Но в същия миг някакъв глас в главата ми нервно изкрещя: „От два дни не си мигнал бе, идиот!“ После някой разтърси рамото ми и загрижено попита:

— Хей, ти… Добре ли си?

Отворих очи и видях солидната фигура на агент Рита Санчес. В ръцете си държеше две големи чаши с кафе, от които се вдигаше пара. Господ да я благослови! Нямах представа колко съм спал, нямаше и кой да ми каже. В болницата няма ден, няма нощ.

Рита се тръшна на стола до мен и ми подаде едната чаша.

— Джени каза, че някой трябва да те откара у дома, а тя в момента е заета — рече тя, докато аз отпивах първата благословена глътка.

— Че как иначе — промърморих аз.

— Как се чувстваш?

На този въпрос можех да отговоря по два начина: честно и увъртяно.

— Добре — излъгах аз. — Радвам се, че всичко свърши. Радвам се, че добрите победиха.

— Нормален спад в настроението — усмихна се тя. — Дължи се на внезапното оттичане на адреналина, който те е държал до този момент. Изведнъж започваш да се чувстваш като спукан балон… Виждала съм го много пъти.